Надеждата да не забравим

Точно преди година, на 20 февруари около 7,30 ч., Пламен Горанов пламна пред сградата на община Варна. Защо изгоря, промени ли нещо този радикален протест, имаше ли виновни за случилото се, или всичко е просто трагично стечение на обстоятелствата? За една година тези въпроси уж намериха конкретните си отговори, но едва ли някой откри в тях истината за Пламен. Затова търсенето й продължава.

След стихването на емоциите, след отърсването от естествения шок, след траура и сълзите, грамадата и гневните упреци към целия свят за несправедливата смърт на един добър и талантлив човек, след бурята от коментари с еднакво безсмислени доводи „за“ и „против“ саможертвата му, след целия шум, днес обществото ни избира мълчанието за Пламен Горанов. Идеята за пустото оцеляване, най-вече поединично, толкова категорично и изцяло е завладяла съзнанието и битието ни, че просто не можем да приемем съществуването на мъченици. Тези, които почитаме като такива, са в историята, в литературата или в религиозните писания. Тоест достатъчно отдалечени, за да изключим всички паралели със съвремието и реалността ни. Тъй като и съдбата на Пламен Горанов не се вързва с тях, вероятно ще се опитаме просто да го забравим. Ако пък не успеем, значи все пак е останала някаква надежда за обществото ни.