Нана: Синът ми казва: „Обичам те, любов моя!“

Интервю на Надежда Петрова, "Преса"

 

В студиото на „Съдебен спор“ в компанията на своя екип.

-Нана, имаш ли чувството, че с фондацията отваряш нова страница в живота си?

- Не. Ако има някаква нова страница в живота ми, тя със сигурност беше на 23 февруари 2012 г., когато ми поставиха диагнозата рак. Това, което преживях тогава, просто наложи да започна да мисля за неща, които преди това бях неглижирала - доволна ли съм от живота си, мога ли да живея по-добре, мога ли да стана по-добра...

- Ти сигурно многократно си си задавала въпроса „Защо на мен?“

- Няма как да не си го зададеш. Но казвам и на всички, които сега идват при мен - не търсете отговора. Той е някъде там и рано или късно идва при теб. А и както казва една моя братовчедка, също с рак на гърдата, на всеки човек ракът е уникален. Учи го на различни неща.

- Как възникна идеята да направиш фондация?

- Когато започнах да се лекувам в Израел и видях колко много си помагат хората там. Преди няколко години една нумероложка беше казала на мъжа ми, че в един момент ще започне да помага на хора. И така, стоейки си в парка след химиотерапия, препичайки се на слънце, споделяйки си с Джон мисли и желания, аз му казвах: „Знаеш ли, ако оздравея, ще направя фондация.“ - Обаче продължавах: - А минава ли ти през ума вероятността аз да умра въпреки всичко. И ти така да не можеш да преодолееш загубата ми, че в моя памет да тръгнеш да се занимаваш с благотворителност. Нали помниш какво показа нумерологията?“ Човек в подобни моменти е толкова болен в съзнанието си, че може да извърти нещата в зависимост от това дори дали днешният му ден е добър, или е лош.

- Кой е бил най-тежкият за теб момент от болестта?

- Когато за първи път отидох в Израел. Ходех по улиците, плачех, надявах се да имам шанс и много ровех в интернет. Тогава изведнъж попаднах на информацията, че Теодора Захариева преди месец е починала. Знаеш ли как това ми въздейства? Че човек дори и с такъв силен дух може да не може да се пребори! Пропаднах в дупка - огромна, черна! И изпитах огромна нужда от хора, които са го преживели и са оцелели. Най-интересното е, че те отвсякъде започнаха да изскачат - по летища, улици, магазини. Някои ми казваха: „Виждаш ли, и аз съм като теб.“ И след секунда забелязвам, че е с перука - излизаме от магазина, не можем да се разделим! Други ме срещат, тупат ме по рамото: „И аз бях като теб. Преди пет години. Няма да се даваш. Ей, момиче, смело напред!“ Това много ми повлия. Даваше ми огромна сила. Защото разбираш - да, имаш проблем. Но виждаш, че медицината е напреднала, че има шанс. Личният пример е изключително важен. Един процент вероятност да имаш да се излекуваш, ако ти намериш този човек, един-единствен на света да е, който да ти каже „Аз бях като теб и оцелях“ - това понякога стига.

- Повечето хора, след като оздравеят, искат да забравят за това, а ти правиш фондация.

- Всеки има свой начин да преживее нещата. В крайна сметка аз не мога да забравя, а и не съм сигурна, че искам, защото то ме направи по-добър човек. А и как да го забравя, след като ракът ми е седял на масата, носил ми е дрехите, спял ми е в леглото. Имало е моменти, в които съм си лягала с мисълта, че в мен има рак. И че в моя организъм циркулира нещо, което ми е враг. И когато той наистина е бил част от тялото ти, после остава в главата.

Със съпруга си Джонатан и сина им Джейсън на разходка в Лондон.

- Мъжът ти как се справи с всичко това?

- Не знам как е преживял всичко, той отказва да говори за това, но мога да се досетя какво му е било. Ще ти разкажа нещо, което не съм споделяла с никого. След като мина операцията в болницата, се събуждам сутринта, за първи път разделена от детето си, не знам дали ще доживея рождения му ден. Джон ми се обажда по телефона и казва: „Нана, не плачи. Идвам веднага, искам да ти кажа нещо!“ Пристига и ми носи една кутия бонбони от Англия, която стоеше над гардероба. Използвах я да си държа ластичета и фиби. И ми сподели какво се е случило вечерта, докато се е молил за някакво чудо, за знак, че аз ще оцелея. И разказва: „Както си лежах в леглото, изведнъж капакът на тази кутия сам хвръкна нагоре, удари се в мен и падна на земята! И какво пишеше на него: Празненство!“

Беше откачил, разбираш ли? И само ми казва: „Ти ще се оправиш! Точка!“ Аз му отговарям: „Абе, да не би нещо да е духнал вятър, под напрежение си...“ Вика: „Абе, Нана, тази кутия стои три години на този гардероб!“ Това беше непосредствено след операцията и той беше твърдо убеден, че ще се оправя. Той получи за себе си нужната вяра.

- Вече започна ли да изпитваш удовлетворение от работата на клуба?

- Да, през септември намерих този апартамент, дойде ми малко скъп, но просто се видях в това жилище. И започнах: тегля си пари от заплатата, вкарвам си ги в сметката на фондацията, всъщност започнах да си дарявам. Дарявам, дарявам, дарявам си, отивам, харча за мебели, харча за всичко. Толкова съм се радвала! Направих брошури, сайт. Най-голямата радост беше на откриването. Това, че някой ти вярва... страхотно удовлетворение е. Ние се събираме приятелки от цялата страна, сипваме си чаша вино, кафе, сладки и превръщаме срещите си в някакъв празник.

Много хора ми помагат абсолютно доброволно. Без тях съм загубена - гримьори, психолози, специалисти по арт терапия. Около 25 са перуките, които вече сме получили. Протези, сутиени. Сега имам желание да събера и група доброволци, прекарали вече заболяването, които да могат да придружават жени, които ги е страх да отидат на химиотерапия. Аз вече си имам една Стела, която си я придружавах. Беше я страх и ходих с нея. Това е помощта.

- Кажи ми за семейството си. Как изкарахте празниците?

- Вкъщи. На Коледа по-кротко и по християнски, а за Нова година бяхме украсили като за парти. Имам чудесно семейство. Ако не бяха те, нямаше да се справя. Няма човек, който може да бъде доброволец и да е отворен да върши нещо в полза на обществото, ако е беден, нещастен и гладен. Аз съм късметлийка и го оценявам. И винаги намирам повод да си се похваля. Да си призная това, което имам - аз го казвам, съзнавам, разбирам го, благодарна съм.

- Бях чула, че имаш намерение и да осиновиш дете?

- Аз няма да мога да имам второ дете. Но не искам детето ми да е само. И ако някога в живота ми съдбата ме сблъска с друго, бих го осиновила. Но искам да си го разпозная, то да ме разпознае, да направим клик. Нямам намерение да осиновявам на всяка цена. Ще го направя, защото ще мога да образовам и отгледам още един човек, защото ще намеря приятелче и на детето ми, което може да му стане повече от брат или сестра. Ако съдбата ме изправи пред такава ситуация, знам как ще действам. Стига, разбира се, да съм здрава и да ми го позволяват възможностите.

- Какъв е периодът, който трябва да мине, за да си спокойна, че с теб всичко е наред?

- Колкото по-дълго време минава, толкова си по-спокоен. Макар че при някои жени и след 10-15 г. правят рецидив. Така че гаранция - Франция. Все пак има едни пет години преживяемост, след които, както някои лекари казват, че заставаш на изходното положение, в което си бил. И шансът ти да развиеш рак са същите като на здрав човек. Но ние сме жигосани до живот - това е факт. И няма момент, в който, ако нещо те заболи, да не изпиташ пак онзи страх. Когато си в началото, се страхуваш повече, когато годините минават, започваш по-смело да изграждаш вярата, че вече си добре. Аз сега съм на хапчета, които ще ме „радват“ още 10 години. Пиеш и това е. Заради тях напоследък трудно заспивам. Но пък сънувам какво ли не. Много обичам да сънувам, че обикалям света. Ходя напред-назад, срещам се с някакви хора, уж ги познавам. Харесвам тези сънища, дали защото са нещо, което подсъзнанието ми помни, никой не знае...

- Кое от реалните ти пътувания най-много те е променило?

- Най-много ме промени Израел. Само като каца самолетът вечер и видя целия светнал Тел Авив, започвам да изпитвам благоговение. Все едно се връщам в утробата на майка си. Там си обичам дори болницата, в която се лекувах, тя ми липсва. В нея като влезеш - ходят котки в главното им фоайе, защото вратите са плъзгащи се и е трудно да ги спреш. Вътре е пълно с всякакви хора, има живот. В Израел поведението на хората е на същества, които вярват в себе си. И те карат и ти да им вярваш. Желанието да успееш, да излекуваш, да победиш, да спечелиш пари - има го във въздуха. И на мен ми харесва! Аз съм такъв човек! Освен това благодарение, че се лекувах в „Шиба медикъл център“, аз в нито един момент не паднах духом. Връщах се в България и нещо ме мачкаше. Но в момента, в който отивах там, казвах на мъжа ми, че няма нужда да идва с мен. Разбира се, има моменти, в които не се чувстваш добре, но говоря за общото усещане за нещата. Отивам на лъчетерапия - една жена си чете книжка, други пет са се събрали, защото се познават, смеят се, с кърпите на главите, без коса, чакат си реда. Това ми вдъхна живот. Показа ми как може да се живее въпреки проблема. Даде ми вяра. Аз и никъде другаде  не съм пребивавала толкова дълго. Освен това бях със семейството си,  затова ми е прекрасен споменът. Ние там се разтваряхме в пространството - хапваме си, пийваме си биричка, говорим си до посред нощите. Нещо, което на обичайното ти място понякога нямаш време да правиш.

- На кого прилича повече малкият?

- Много е проклет, което го е взел от мен (усмивка). Като се запъне на нещо, трудно отстъпва. Аргументиран е. Но това, което страшно ме забавлява в него, е чувството му за хумор, и то такова, на което възрастните се смеят. Много е отворен - навсякъде е с нас, играе с всякакви деца, мисли си, че говори китайски, мисли си, че говори иврит. Дори започва да ни превежда. Но покрай моите проблеми видях и много бол­ни деца. Затова се моля само да е здрав. Каквото и от когото да е взел, мисля, че не сме чак толкова лоши хора, че дори и да е взел негативните ни черти да не може да живее с тях. Всеки си се бори с тъмните си страни в живота.

- А мило дете ли е?

- Много. Знаеш ли какво ми казва: „Мамо, ти си най-прекрасната жена.“ И ми вика „любов моя“ - „Обичам те, любов моя!“. Аз много обичам майка си, но тя не беше много по прегръдките. Докато аз много го целувам, говоря му колко го обичам и че е моето съкровище. Имаме външно изразяване на любовта. И той така расте и се учи. В дадени моменти на радост, примерно като съм му разрешила да си хапне сладолед, идва и ми целува ръцете. Да! (усмивка) Имаше моменти, в които беше тръгнал да ми целува краката! (смях) И аз му викам: „Абе, дете, моля ти се, спри, недей!“ Не се страхува да изразява чувствата си, да е откровен, да споделя, да влиза в контакт. Това е много важно. Така че това е друг подарък, който Господ ми е дал.

Джейсън още не говори български, но за сметка на това вече е пътешествал почти из целия свят.

- Какво си пожелаваш за 2014?

- Здравето е най-важно, това е ясно. Много искам да съумея да се справя с новите задачи, които съм си поставила. Искам да развия този клуб. Искам да си организирам ежедневието така, че да продължавам както да се радвам на живота, така и да помагам на други да се радват на него. Но без това да се превръща в страдание или свръхнатоварване за мен. Факт е, че в момента много трудно балансирам между работата, семейството, детето, което не ходи на градина, това, че се грижа за собствения си дом и фондацията, която вече също ми е дом. Искам на базата на новите задачи, които съм си поставила, така да организирам нещата, че всичко да е здравословно. А не в един момент да разруша нещо в името на друго. Сега периодът ми е много труден и имам нужда от спокойствието, че вече контролирам нещата. Това е един от проблемите ми в живота. Това е едно от нещата, заради които мисля, че се срещнах с тази диагноза. Това е единият от отговорите на въпроса „защо“. Прекаленият контрол, който се опитвам да налагам. Защото в един момент осъзнаваш, че не можеш да овладееш живота.