Наталия Сазонова-Пеева от Мариупол: В Украйна е ад! Най-близките ми хора свикнаха със смъртта
Наталия Сазонова е родена, учила и работила в украинския град Мариупол, който в момента е в центъра на войната. Тя знае всеки час какво се случва там, защото непрекъснато поддържа връзка с най-близките си хора по скайпа. Когато при тях има ток, разбира се. Тя чува изстрелите, усеща полъха на смъртта и по цели нощи сънува кошмари. Чака с нетърпение утрото, когато нейните роднини излизат от мазетата, за да й дадат знак, че все още са живи, пише блиц.
Наташа отдавна живее в България, но е с украински паспорт. Но въпреки това няма никакви права в родината си. Не може да започне работа там, няма право да се възползва от здравните услуги. В България Наташа е в същата позиция и както самата тя казва: „Аз съм ничия – живея между небето и земята с ограничени права и в Украйна, и в България”. По професия тя е инженер-металург, а по съдба - вдовица на българина с пагони от Хасково Руси Пеев. В родината си е била инженер в един от най-големите заводи за производство на стомана. В него тогава са работели 70 000 души и от единия край влизала рудата, а от другия излизали готови цистерни, установки за ракети или електроника за космонавтиката. Сега той бил собственост на Порошенко…
Поводът да говорим с Наталия е годишнината от събитията на Майдана и скорошното примирие. Тя видимо страда и докато разказва за родния си град Мариупол, в очите й се появяват сълзи.
- Наташа, казват ли ни истината за това, което се случва в твоята родина Украйна?
- Не, информацията, която достига тук чрез медиите, е само една част от това, което моите сънародници преживяват в момента. Там сега е истински ад! Можете ли да си представите в днешно време хора да умират от студ, от глад и от снаряди?!... А това се случва от много време насам! Знам го от моите роднини, с които непрекъснато контактувам. Миналия ден поздравих по скайпа моя близка приятелка от Мариупол за рождения й ден. И знаеш ли - за първи път нямаше какво да си кажем… Просто стояхме, гледахме се и мълчахме. Тя беше с каменно лице и просто не приличаше на себе си! Отчаянието на моите сънародници е изписано по лицата им. „Знаеш ли - ми каза преди няколко дни сестра ми, - снощи погледнах през прозореца и в целия град не видях нито една светлинка. Всички прозорци бяха тъмни, чуваха се само гърмежи…”.
- Поне знаеш, че са живи твоите роднини…
- Да, днеска са живи, но не знам дали и утре ще е така… Исках да им изпратя някакво колетче, но ми отказаха, а те са гладни. И не знаят какво ги чака утре!... Да, те са за европейска интеграция, но има и такива, които държат на Москва. Знаете ли къде е абсурдът? Дори в едно семейство има разцепление – бащата дърпа към Русия, синът - към Европа. Такова време разделно е настанало. Дори има сблъсъци и на верска основа – едните са католици, другите християни. И какво се получава – излизат миньорите, хвърлят кирките, обявяват се за опълченци и вземат оръжието, за да защитават дома си. Ама от кого ще го защитават, едва ли са се замислили!... И става така, че
брат убива брата си, или баща - сина си. Кой го допусна? Защо?
- Според теб каква е причината за тази война?
- Аз знам едно – всички, които живеехме заедно в Украйна – руснаци, българи, унгарци, молдовяни, се разбирахме добре. В училищата еднакво учехме и руски, и украински. Управляващите уважаваха еднакво и двата езика. Паспортите ни издаваха на двата езика, а сега изведнъж няма да се говори на руски, няма да се гледат руски сериали по телевизията. Защо? В Украйна 80 процента от хората говорят на руски. Дори и тези, които забраняват езика, го казват на руски… Освен това спряха влаковете за Москва и Петербург, дотам не ходят и рейсове. Това нормално ли е? Знам само това, че след демокрацията в Украйна дойдоха едни хора, взеха големите фабрики и заводи, и станаха богати. Самият Порошенко е собственик на завода за производство на кораби. Той е построен на едни огромен остров до Днепър, „Ленинская кузя” се казва. Аз съм работила в този завод, знам колко се печели от производството. Някои от тези олигарси си създадоха собствена армия, за да защитават имотите и богатството си. Другото не ги интересува. Дори и това, че тази богата украинска земя е засипана с осколки от снарядите!...
- Имаш ли представа как се чувстват нашите сънародници там – българите в Украйна?
- Не по-различно от останалите хора. И те като моите роднини са изплашени, защото не знаят дали ще оцелеят утре. Пред очите им разрушените домове, ограбените магазини, труповете... И знаеш ли кое е най-ужасното – из целия град има пръснати трупове и хората се движат сред тях с каменни лица! Те вече са свикнали със смъртта, а някои от тях я чакат като спасение… Болниците са препълнени с осакатени и изплашени хора и никой не знае кога ще свърши целият този ужас…
- Нали е сключено примирието в Минск? Войната трябва вече да е свършила…
- Никой не вярва, че това ще се случи. Това, което се случи в Дебалцево, ще се случи и в Мариупол, просто няма как да се размине, и може да започне всеки момент.
Опълченците се готвят да го завземат, а това значи, че войната продължава
Моля се дано да не съм права…
- Твоят украински паспорт ти създаде сериозно премеждие на летището, не те пуснаха да летиш за Белгия, защо?
- Дъщеря ми Даниела учи и работи в Белгия и ме покани на гости. Не отидох в украинското посолство да искам разрешение за това пътуване, а предпочетох да отида направо в белгийското консулство, защото вече имах билет за отиване и връщане. Разговаряхме на френски. Поискаха ми лична карта, с която да докажа, че от доста години живея в България. От консулството потвърдиха, че мога да пътувам в държавите от Европейския съюз, и ми дадоха писмен документ като разрешение за полета. Отивам аз на летището, натоварена с подаръци за Коледа, и на Терминал 1 ме спира една дама. Казва ми, че не мога да летя без представител от България. Аз им обяснявам, че съпругът ми е починал, че имам разрешение от белгийското консулство. Аз не съм инвалид, за да имам придружител, казвам на дамата, аз съм вдовица и отивам при дъщеря си на гости за два месеца. Какво като съм с украински паспорт! О, казва дамата, аз и други като вас съм спирала от полети – и се усмихва, сякаш ми е сторила голямо добро.
- И какво - не те пуснаха да пътуваш? С какъв аргумент?
- Без аргумент затвориха вратата на терминала пред носа ми. Навярно защото съм украинка. Пак отидох в Белгийското консулство и им разказах за случилото се. Техните юристи два часа се ровиха в документите и не можаха да намерят причина, поради която да не мога да пътувам. Попитах ги къде мога да се оплача от това нечовешко отношение към мен. Казаха ми никъде, на арменския поп… Сега ще пътувам за Великден, но дъщеря ми изпрати шенгенска виза от Белгия. Дано този път не ме спрат отново, като видят украинския ми паспорт…
- А би ли тръгнала сега за Украйна? Предполагам, че няма да те спрат…
- Абсурд! Точно сега, в този огън не бих тръгнала за Украйна. Но се моля ден и нощ за близките си - дано да оцелеят в тази касапница!...
