Най-тъжните очи… В памет на едно Куче

Стамен Стаменов, zoomania.org

Най-тъжните очи… В памет на едно Куче, което не успя да дочака своето спасение и на безбройните като него!
За останалите може би просто тъжната история на едно нежелано куче, за мен обаче това е ужасната история на най-тъжните кучешки очи, които някога съм виждала…

[Най-тъжните очи... В памет на едно Куче]
Най-тъжните очи… В памет на едно Куче

Може би историята с нищо не се различава от историите на стотици и дори хиляди други нежелани кучета в България… и все пак, моля ви (!), прочетете я!

Кучето се появи просто една сутрин. Сигурна съм, че някой го беше докарал с кола и просто го беше разтоварил, там, в малката квартална уличка, встрани от Приложния факултет… Той седеше на това място и не мърдаше оттам, чакаше. Дните си минаваха, а кучето си седеше на същото това място и продължаваше да чака… Очите му казваха всичко – бяха го предали, но той чакаше, верен на своя човек… Започнахме да го храним, занесохме вода, а той само поглеждаше с тъжните си очи и не помръдваше. Търсехме варианти да го приберем някъде на сигурно, но да се намери място за много голямо, черно улично куче е доста трудна задача. Появи се вариант и беше нужно само да мине още малко време, за да можем да закараме кучето на сигурно, откъдето да започнем търсенето на истински дом. Трябваха ни само няколко дни… Сърцето ми беше свито от страх, но въпреки всичко вече си го представях как тича с развята опашка, играе весел и доволен…

И точно тогава кучето изчезна. Отначало решихме, че просто се е замотал някъде, после започнахме да се чудим дали някой не го харесал (!колко наивно само!!!) и да го е взел. Налегнаха ме подозрения към местната фирма, чиито служители излизат да пушат навън, съвсем близо до мястото, където кучето лежеше непрекъснато. Разпитвахме наляво и надясно, нищо. Беше изчезнал просто… Докато една вечер не разбрах, че е в общинския изолатор Сеславци. Прибран по сигнал на загрижена и недоволна гражданка…

Разбрах по-късно, че същата тази гражданка се хвалела из целия квартал, че е викнала Екото, за да го приберат. Версиите й варират от това, че бил нападнал кучето й (да, същата тази загрижена млада гражданка има куче!) до това, което е написала в документа на Екото, а именно, че кучето притеснявало целия квартал, плашело майки с деца, защото лежи в близост до детска площадка – абсолютно неизползваема и неизползвана от години (освен от същата тази млада гражданка и нейната компания, за да пият биричка)…

Докато успеем да извадим кучето от Сеславци минаха още дни, защото бе необходимо да бъде подадена молба за осиновяване – все пак се касаеше за куче, обявено за агресивно…

Дойде денят, в който отидохме да го вземем от Сеславци, денят, който трябваше да бъде първият ден от неговия нов живот…

След уреждане на административните формалности, които се състоят в подписване на декларация за осиновяване и декларация, в която се подписвате, че ви дават кучето здраво (!!!! ето това е много интересен момент, защото подписвате документите преди да видите и вземете кучето де факто и без да ги подпишете, така или иначе няма да ви дадат кучето…) влезнах в сградата, в която се намират вътрешните клетки.

Ходили ли сте някога в Сеславци??? А влизали ли сте вътре в тази сграда? Усещали ли сте миризмата на ужас вътре?

Вървях в сумрака по мокрият коридор, минавайки покрай клетките. Не смеех, не исках да поглеждам към клетките, защото от всяка една от тях ме гледаха очи… Стигнахме до клетката, в която беше той… Лежеше предал се апатично върху мръсната дървена скара, вдигна само за миг поглед и отново го сведе. Другото куче в клетката се криеше в него и гледаше с ужас към нас. След известни уговорки и дълго подканяне, събра сили, стана и клатушкайки се тръгна с мен. Личеше си, че му коства много сили да върви по коридора, но той искаше на всяка цена да излезе от Ада.

Светлината навън пред сградата само потвърди опасенията ми и най-големия ми страх – не е нужно да си ветеринарен лекар, за да разпознаеш ГАНА-та при тази ясно изразена симптоматика… Очите и носът му бяха изпълнени със секрет, кашляше, беше просто един скелет, облечен в черна козина… Прегледът и тестът във ветеринарната клиника потвърдиха опасенията ни.

След всичките надежди, молби, тръсене на варианти и какво ли не още се наложи да прегърна Кучето (на улицата го бяха кръстили Бруно) и да позволя да бъде евтаназирано… Беше прекалено слаб и не искаше да се бори повече. Беше се предал, защото неговият човек го беше предал, беше го изоставил, а той го бе чакал дълго време сам на улицата, а след това и в Сеславци. Напразно…

Толкова исках да го видя засмян, да тича с развята опашка, да играе и да целува Човека, на когото ще може да вярва завинаги… НО Закъснях…

Прости ми, скъпи шушане! Дано да си усетил поне последните минути от твоя живот ласката ми! Тичай волно по безкрайните полета, там, където се надявам, че няма повече болка и мъка!