Незряща варненка се радва на живота повече от „здрав“ човек

Виолета Гурнакова 

Живот в тъмнина още от първия дъх. Това е съдбата на Мария Стефанова от Варна. Въпреки че никога не е виждало слънчев лъч, момичето днес пътува самостоятелно из града, живее на квартира, вече е с висше образование и си търси работа.

Родена е през 1979 г. в русенско село. Седмаче е, лежала е в кувьоз. Съответно кислородът в по-голямо количество е увредил зрението й. Завинаги. „Очичките ми дори нямат цвят“, показва ги Мария и слага слънчевите очила – „за да не плаша децата“, смее се тя.

Съдбата изобщо не е повлияла на винаги доброто настроение, на чувството й за хумор и на вярата й, че е достойна да живее наравно с „нормалните“ хора и да ползва всичко „тяхно“ без затруднение. 

Няма от какво да се отчайват хората като мен, искам да им кажа, че те имат равно право да се справят с живота като всички останали.

Тя има голямо любещо семейство – майка, брат, татко, който обаче е починал преди 5 години. Всички в дома я обгрижвали още от най-ранна възраст, за да не изпита затруднение поради състоянието си. Това обаче й пречело, защото искала да свикне да се оправя сама.

Когато със семейството й разбрали, че във Варна има училище за деца с нарушено зрение, Мария веднага решила да тръгне към морето. Сама, въпреки притесненията на семейството си как ще се справи. Майка й започнала да плаче и да иска да тръгне с нея, но Мария не й позволила. „Ако си до мен постоянно, как ще се науча да се справям?!“, попитала риторично тя и потеглила с влака.

Пристигнала във Варна и започнала да учи в специализираното училище. Взимала няколко години за една, за да навакса. „Но там всичко беше уредено, а аз исках да се науча да се справям с трудностите.“ Така овладява Брайловата азбука, говорещи компютърни програми и други методи за ориентиране в незряща среда. Но не спира дотук.

Била е в Дружеството на слепите „Успех“, където са й предлагали стая, специални занимания, но когато видели, че хоризонтът й е по-висок, започнали да се чудят защо тя не е като тях. Защо не се примирява, че е „втора категория човек“. Усетила препятствията, Мария започнала да иска общинско жилище, като си направила сметката, че ще може да живее самостоятелно с малката си инвалидна пенсия. Първо не искали да й дадат, но отишла в местна телевизия и отправила призив оттам.

 

 

Мария

 

Кой ще ми каже къде е моето място?! Моето място е на Земята

 

След като получила обществен отговор „Твоето място е в „Успех“, тя отвърнала: „Кой ще ми каже къде е моето място?! Моето място е на Земята“.

Тя не се кара с никого, винаги е дружелюбна и дори се шегува със себе си. Тъй като е музикант, завършила е вокална педагогика и пее в няколко варненски състава, често чува въпрос: Как разбираш жестовете на диригента, за да пееш в синхрон с останалите?

„По вятъра“, отговаря Мария през смях. „Това не е вярно, разбира се“, уточнява после тя. Всъщност слушам гласовете на хората до мен и така се синхронизирам с тях. Много е благодарна на диригентите и педагозите си. Специални благодарности за шанса да пее изказва към народната певица Кичка Христова и към хоровия диригент Димитрина Хинева.

Гордее се с дипломата си и студентската книжка от Шуменския университет, където се дипломира наскоро. Сега си търси работа – като телефонист или като педагог. Може да върши много неща и няма претенции, вярва, че ще се справи и че има право да работи като всички останали. Каквото и да е, ще й е от помощ, тъй като сега разчита на 260 лева на месец, с които плаща наем, сметки и пътува по участия.

Приятелите си разпознава по гласовете. Само като чуе „Здравей“, веднага разбира кой е до нея. Оправя се сама и в градския транспорт. Само пита кой номер идва, качва се и брои спирките, за да стигне до различни места в града. Благодарна е и на приятеля си, който е напълно здрав и е с нея от около десетилетие. Той я е научил да стига сама до различни места в града. По думите й той е скромен. Работи, но невинаги си намира работа и понякога живеят при много тежки условия под наем – дори една зима са се приютили в гараж. Това обаче не отчайва Мария ни най-малко. Даже я амбицира. Тя е наясно, че за всички животът не е лесен, но който полага усилия, има шанс да успее. За това тя днес е щастлива, радва се, че се справя сама, не се сърди на хората, които не знаят как да се отнасят с нея, защото е различна. Дори когато чува обиди за себе си като за „недъгава“, тя отговаря: „Човешкото здраве е най-незащитено. Никой не знае какво може да се случи във всеки един момент. Днес може да си здрав, а утре да не си. Така че да бъдем позитивни, за да ни е по-лесно да живеем.“