ОГНЯН УЗУНОВ, ЧЛЕН НА УС НА ФОНДАЦИЯ „ТОЛЕРАНТНОСТ”: С БОЛНО ДЕТЕ ВИНАГИ СЕ ДРЪЖТЕ КАТО СЪС ЗДРАВО

От октомври до декември 2012 година се реализира програма за разработване и приложение на модел за подпомагане на оздравителните процеси сред деца с онкологични заболявания и тяхната последваща реинтеграция. Тя се осъществява по идея на Огнян Узунов (член на УС на фондация „Толерантност“) и с финансовата подкрепа на община Варна. Във  връзка с това разговаряме с инициатора на предложението. 

- Г-н Узунов, как се зароди идеята за подобна програма?

- Винаги съм имал интереси към психосоматичните заболявания, т.е. как психичен проблем се проявява чрез физическо заболяване. Сега поглеждам на проблема от другата страна – имаме физическо заболяване, което би могло да доведе до психически затруднения.

- Програмата се осъществява в клиниката по нуклеарна медицина на УМБАЛ „Св. Марина“.  Как приеха там идеята?

- Може да ви се стори странно, но нямаше нищо по-лесно от това да убедя началника на клиниката проф. Клисарова и ще ви кажа защо. През месец август ѝ споделих възгледите си за здравно училище, в което онкологично болните и техните близки да бъдат подпомогнати в изграждането на адекватни модели за живот с онкологично заболяване. Тогава тя ми отговори, че е наясно с нуждата от подобно обучение и че е мислила за сходна дейност в клиниката. Нещо повече, тя подчерта социалната значимост на начинанието.

- Казвате, че през август се е зародила идеята, а през септември програмата е била одобрена на сесия на ОбС – Варна.

- Ами нещата или се случват, или не се случват. Първо запознахме с идеята зам.-кмета по здравеопазване доц. д-р Христо Бозов. Предвид социалната значимост на начинанието той ни подкрепи и свика нарочна среща със съответните експерти в общината, за да съгласуваме идеята. След това представихме предложението и на ръководителите на УМБАЛ „Св. Марина“ доц. д-р Жана Георгиева и МБАЛОЗ „Марко Марков“ доц. д-р Кобаков, които също ни подкрепиха. После ни подкрепиха членовете на комисията по здравеопазване към ОбС - Варна, а комисията по финанси и бюджет финансира начинанието. От протокола разбрах, че гласуването на Общински съвет е преминало с единодушно съгласие на общинските съветници.

- Разкажете за програмата. Тя е свързана с разработването на методология за реинтеграция на деца с онкологични заболявания. 

- Както казва швейцарският психолог Карл Юнг, а и аз от работата си с деца с проблемно поведение съм се убедил, че по правило не децата са проблемни, а техните родители. Тук ситуацията е по-различна, защото родителите няма как да знаят какво е живот с дете с онкологично заболяване, а още по-малко как да се адаптират към нея. А и възрастта на децата има значение.

- Каква е разликата при работата с малки деца, с тийнейджъри и възрастни?

- Направи ни впечатление, че голяма част от подрастващите с онкологични заболявания са с безпричинни затлъстявания и с тенденция към наднормено тегло. Другият проблем, който забелязахме, беше свързан с изграждането на характера на децата. Имам предвид, че много често те биват „разглезвани“ от родители и близки. Така че, ако първата причина води до затруднения в оздравителните процеси, то втората вреди на процесите на реинтеграция на детето.

- А при тийнейджърите кое е по-различното?

- Всичко е по-различно. Те са достатъчно големи, за да осъзнаят, че вследствие на заболяването начинът им на живот, следователно и ценностите им, трябва да се променят. В същото време са достатъчно малки, за да се влияят от общоприетите възгледи. С тях работата е много благодатна, защото те вече имат някакви възгледи за реинтеграцията си, а ние само ги следваме, като ги насочваме, предпазваме или поощряваме. Но така или иначе те са водещите.

- Как стои въпросът при родителите на онкологично болните деца?

- Когато говорим за деца с онкологични заболявания, работата с родителите е от изключително значение. При родителите на малките деца се наблюдава повишена тревожност, страх, а понякога и вина по отношение на детето с онкологично заболяване. При тях ние се придържаме към максимата „За да не навредите с най-добри намерения, дръжте се с болния като със здрав, а със здравия като с болен“. Друг проблем е, че има родители, които си мислят, че по отношение на детето си са наясно с всичко. Докато тийнейджърът, за разлика от малкото дете, има собствена позиция, която родителите му може и да я одобряват, но може и да не я одобряват. 

- Какво е положението с възрастните онкологично болни?

- За да разработим адекватен модел, ние обследвахме не само онкологично болните деца, но и родителите им, а така също и онкологично болните възрастни и техните близки. По този начин установихме, че за оздравителните процеси и за адекватната реинтеграция от изключителна важност е, да използвам израза на Мороа, „семейният климат“, в който живее болният.

- В такъв случай не говорим ли за психология и психотерапия?

- Не бих казал. За да има терапия, трябва да има заболяване. 90% от хората, с които работихме, нямаха нужда от психотерапия. Или поне те не я осъзнаваха, което в случая е същото. Просто хората бяха неподготвени за ситуацията, в която са изпаднали. Те търсиха по-скоро разяснения и усвояване на практически умения, а не психотерапия. Имам предвид медицинския смисъл на думата, иначе всеки смислен разговор е психотерапия. Затова при обученията разчитах повече на познанията си в сферата на философията, литературата и религията, отколкото на тези по психология. 

- Как свързвате история и философия с настоящата онкологична ситуация? 

Например в Платоновия диалог „Хармид“ Сократ ни разказва, че по време на война един тракиец го е научил на това, че не бива да се заемаме с лечението на тялото отделно от душата. Както и това, че причината елинските лекари да не успяват в лечението е, че нямат знание за цялото. А лечението на душата, както казва Сократ в същия диалог, се състои в разясняването на разумните принципи. Така че нищо ново под слънцето. 

- Как художествената литература намира приложение при работата Ви с онкологично болните?

- Сещам се за следния случай. Поради мъгла самолетът, с който се транспортира изотопът за изследванията, не можа да кацне и изследването беше отложено за следващия ден. Дали поради тази причина или не, на другия ден изследващите бяха по-тревожни от обичайното. За да ги разсея от притесненията им относно заболяването и предстоящото изследване, им цитирах първото изречение от романа „Ана Каренина“: „Всички щастливи семейства си приличат, а всяко нещастно семейство е нещастно посвоему“. Ефектът надмина очакванията ми. Тези от тях, които бяха чели романа, се върнаха към спомените си и към сюжета на произведението. А тези, които не го бяха чели, се замислиха над смисъла на цитата. Така разбраха, че чувството за самота при нещастие е всеобщ принцип. Т.е. че техният случай не е изолиран и че има хиляди хора в положение, подобно на тяхното. 

- В края на интервюто кажете ни какво Ви изненада при реализирането на програмата.

- При разработването на иновативна програма изненадите идват от две места – от приемащата организация и от целевата група. По отношение на приемащата организация ние бяхме приятно изненадани – екипът на клиниката по нуклеарна медицина на УМБАЛ „Св. Марина“, както и екипът на онкодиспансера ни помагаха и съдействаха в дейностите, а за консултациите и обученията ни беше предоставена семинарната зала към клиниката – идеална за целта. По отношение на целевата група изненадата ни беше поднесена от техните близки. Близките на онкологично болните осъзнаваха своята безпомощност, а понякога дори и отчаяние по отношение на болния и на болестта. По тази причина те търсеха всякаква информация, която може да им бъде от полза. Те ни бяха благодарни за всяко разяснение. 

- Вие вече го споменахте. Какво Ви предстои оттук нататък?

- На този етап ние внесохме предложение за реализирането на „Здравно училище за онкологично болни и техните близки“. То ще се осъществява в партньорство с МБАЛОЗ „Марко Марков“ – Варна, и УМБАЛ „Св. Марина“ – Варна. Вече имаме одобрението на комисията по здравеопазване и на директора на дирекция „Социални дейности и здравно развитие“ – доц. д-р Станка Маринчева.