Образът на Бай Ганьо като поука

Проучване отпреди ден показа, че 70% от столичани искат скулптура на писателя Алеко Константинов на пешеходния бул. „Витоша”, но без неговия най-известен герой Бай Ганьо. И това не ме изненадва особено.Истината е, че Бай Ганьо не е много положителен образ. Това, което се осмива в него, особено във втората част на произведението, показва, че има доста мрачни краски в портрета му. В една цивилизована среда Бай Ганьо е по-скоро плах и смехотворен. Тук говоря съвсем метафорично. Но връщайки се в България, той се превръща буквално в брутален и мрачен образ.

Колкото до самия паметник, за мен това е една дума със сериозни конотации. Затова в случая е по-добре да се използва  „статуя”, звучи по-добре. Тя може да служи за напомняне, за поука и за една оздравителна ирония. Точно тази оздравителната самоирония трябва да ни е водеща, а не себепрезрението. Дори самосарказмът. Ако тези оздравителни чувства ги има у нас, ще е добре. Характерното обаче за нас е себепрезрението и едно контрастно на него самовъзвеличаване. Когато един човек мрази себе си, той започва да проявява високомерие на основата на ниското си самочувствие и да крещи „Булгар, булгар”. Затова трябва да си имаме един Бай Ганьо, който да си поглеждаме от време на време и да ни покаже накъде сме тръгнали. С усмивка и с потупване по рамото, но трябва да гледаме към светлото и само нагоре.Би трябвало да виждаме в този герой тези колоритни, но все пак в някаква степен и зловещи черти на един агресивен простак. Да ги съзираме и да ги отбягваме да не процъфтяват у нас. В същото време да виждаме и неговите положителни черти. Става дума за края на 19-и век, едно свръхцивилизовано за Европа време. Това е началото на Belle Epoque (хубавото време). И точно тогава се появява един агресивен наглец. Може би в едни неандерталски времена би било приемливо, но за Европа времената са били други. Ние трябва да настояваме повече на европейската ни цивилизованост, а не на нашата първобитна активност и амбиция. По-добре е да се мерим с облагородената от много векове Европа. Ако се замислите, дори и в образа на Алеко могат да се намерят доста агресивни черти. Общо взето, той е човек, който стои в страни и цъка с език. А във филма беше представен още по-драматично - Бай Ганьо е активен, а Алеко само стои блед и недоволен като българската интелигенция. Но в същото време забележете, че е бил член поне на десет неправителствени дружества. Така че той е бил свръхактивен и много позитивен човек. Задължително е заради тези неща да обръщаме поглед все повече към литературата. Точно литературата и миналото трябва да са големият ни извор на поуки, пише monitor.bg.

Калин Терзийски, писател