Останалият бездомен след водния ад в "Аспарухово" Илко: Свещицата угасна, когато започна демокрацията. Семейството ми се махаме завинаги

Юлия Георгиева
Фото Росен Добрев

Близо два месеца след бедствието, което потопи кв. „Аспарухово“ и остави десетки хора без дом, пред сградата на БЧК във Варна се изви опашка от хора, чакащи да получат помощта на хилядите българи, които в знак на съпричастност подкрепиха пострадалите с каквото им е по силите. В крайна сметка след неизбежната патаклама по български, с усилията на червенокръстците и община Варна бе изготвен списък от 412 нуждаещи се, които получиха по 850 лева помощ кеш, плюс допълнителни пакети с храна, почистващи препарати и одеяла. По предварителна информация нуждаещите се, които трябваше да получат помощ, бяха със 121 домакинства повече и така хората трябваше да получат по 630 лева. Оказа се обаче, че списъкът не е направен както трябва и 121 семейства не отговарят на критериите за подпомагане, тъй като не са засегнати от вълната, удавила „Аспарухово“.

Новината, че ще получат с 220 лева повече, хората, събрали се в двора на БЧК, приеха със смесени чувства. Някои бяха приятно изненадани, но за други числото не успя да провокира кой знае каква емоция. Обяснението е съвсем просто – немалка част от тези хора са загубили всичко само за една нощ. Останали без дом, само с дрехите на гърба си, на тях остава сметката как най-добре да инвестират тези 850 лева. На големия въпрос какво ще прави с парите си отговори Илко Палеков – баща на четири вече пораснали деца. „Еми малко се зарадвах, че ще получим повече от предварително обявеното, но за жалост къщата ми замина, така че... Живеех на ул. „Горна студена“, до мостчето. Дойде водата и ми отнесе къщата. Бях си дошъл от Германия, бях донесъл плазмен телевизор, таблет, подаръци, но със семейството ми не можахме да се зарадваме на новите придобивки, за които бях работил в чужбина, защото всичко замина. Осем дни преди наводнението се прибрах. Спестените пари прибрах в едно чекмедже и отидох да се разходя в квартала, да потърся приятели и роднини да се видим и буквално за миг всичко изчезна. Ужасно е, да, но най-важното е да сме живи и здрави, пък ще се оправим. Вярвам в Господ и той ще ни помогне отново да си стъпим на краката“, разказва Илко.

Той е баща на син и три дъщери. Има малка внучка и съпруга. Преди години потърсил препитание в Турция. Започнал в една пекарна в Истанбул. Собственикът останал доволен и дал шанс на Илко, ако иска да се премести в семейната му фурна в Германия. Речено – сторено. Така вече 6-7 години. Илко отива в Германия, работи няколко месеца и като спести, връща се при семейството. Децата му вече са големи. Най-голям е синът му – на 30 г. Две от дъщерите му са пълнолетни, а най-малката е тийнейджърка. За жалост, колкото и да обича България, Илко бъдеще тук не вижда нито за себе си, нито за децата си. „Парите, които днес ще взема от БЧК ще ги дам за паспорти на дъщерите и за еднопосочни билети за Германия. Другата седмица тръгваме“, категоричен е човекът. Тук вече нищо не му е останало, нищо не го задържа. Единственият му дом е загубен някъде в изметената кал по варненските улици. Със семейството му се подвизават в общежитието на СУПЦ-то, където община Варна настани част от загубилите домовете си. Илко чул, че до 15 септември подслонените ще трябва да напуснат приюта, тъй като учениците се връщат в клас. „Не знам къде смятат да ни местят, чух за някакви фургони в района на „Аспарухово“, но по това време ние вече ще сме в Германия“, казва човекът. Разбира се, той е благодарен за оказаната му помощ. И за миг не е спирал да вярва в Господ, на когото се уповава. Но смята, че човек сам кове съдбата си, и с чакане нищо добро няма да се случи.

„За жалост няма светлинка за България, не виждам бъдеще за децата си тук, още по-малко за мен. България потъна, свещицата угасна. Не от бедствието, потъна преди повече от 20 г., когато започна т.нар. демокрация. Преди нея за всички имаше хляб, за всички имаше работа. Сега като те видят работодателите, че си малко по-мургав, още от вратата те връщат, без да ги интересува имаш ли способности, можеш ли да работиш. В чужбина не е така. Искаш ли да работиш, хората ти дават и шанс, и подслон, и храна. Ако са доволни, плащат и нещо отгоре. На ден в немската фурна вадя между 120 и 160 евро. И това за работа от 8 до 15,30 ч. Вярно, няма почивни дни, защото фурната никога не спира, но пък имаме график и ни плащат добре. Нямам от какво да се оплача, хората се грижат за нас. Интересува ги дали работиш, а не какъв е цветът на кожата ти. Имат закони и хората ги спазват. У нас не е така. Никой не се интересува от правилата, защото и да ги наруши, няма наказания“, коментира ситуацията Илко.

Тъжно му е за България, боли го. Независимо че се самоопределя като турчин, казва, че България е неговата родина. „Тук съм учил, тук пораснах, българския хляб ядох, децата ми тук са родени. Но няма как да остана тук. Държавата просто я няма - политиците крадат, а обикновеният човечец едва връзва двата края. Не можеш да скубеш така един работник, че накрая да не може да си покрие елементарните нужди“, казва Илко.

Прав ли е!? - за съжаление, да. Ще ви дам само един пример. Около 10-ина минути преди неговия разказ шефът на БЧК Илко Раев емоционално разказа какво всъщност се случваше и се случва по време на варненското бедствие и сега при наводнението в Мизия. А именно, че постоянно се лепят най-различни етикети дори и в такива тежки ситуации, когато хората умират, пометени от природата. „Когато има бедствие, няма партии, няма етнос – има бедстващи, уплашени хора. Когато хората бедстват, ти трябва да им помогнеш - да им дадеш вода, да им дадеш храна, да си до тях. Тази сутрин от 4 ч. един камион, пълен с храна, която се разваля, чака в Мизия да го пуснат да отиде до хората, за да се нахранят, но не го пускат. Шест часа тази камион чака достъп само защото бил на някаква партия. Какво от това!? - хубаво е, че помагат. Храната не е с партийна принадлежност, тя трябва да отиде там, където има нужда“, разказа Раев.