От Родопите до Андите

Твърде често и на много места по света при своите скитания откривах прилики между нас, българите, и народи, с които привидно не бихме могли да имаме нищо общо. Но дали наистина е така? 

Въпреки общоприетото мнение, че откриването на континента Америка е дело най-вече на испанските мореплаватели, една упорита, нелишена от логика и подкрепена с многобройни аргументи хипотеза твърди, че главната заслуга за това принадлежи на българина Драган Охридски, по-известен с името Алонсо де Охеда. 

За създателя на популярната рубрика „Атлас“ на БНТ професор Тянко Йорданов това беше извън всякакво съмнение. Според Иван Димитров – автор на подробно изследване на живота и дейността на Драган Охридски, както и според професора, нашият сънародник беше постигнал следните забележителни неща: от 1499 до 1510 г. предприел четири самостоятелни плавания, при които открил Южна Америка – сегашните Бразилия, Гвиана, Венесуела, Колумбия, Панама, както и редица острови по крайбрежието на континента, основал първите европейски селища и построил първите църкви там. По негово нареждане приятелят му Хуан де ла Коса през 1500 г. съставил първата точна карта на света, известна в науката като Мапа Мунди. Според тези изследователи именно Алонсо де Охеда е поставил основите на световната испанска експанзия и завоювал повече територии от всички испански крале и Христофор Колумб, взети заедно. 

Дали и доколко всичко това е истина, не мога да съдя. Но при всяко посещение в Южна Америка откривам сходства и изумителни прилики между тамошни и нашенски сакрални постройки, обичаи, храни и тъкани, които са трудно обясними, но съществуват. Както и много общи неща между нас и тамошните хора.

В Боливия например видях тъкани досущ като нашите. Както и на живописния пазар в перуанското градче Писак, където не само можеш да си купиш окарина, сякаш изваяна в България, но и вълнена черга, както и т.нар. „цедилки“, в които и нашите майки са носели своите отрочета – с шарки, които са удивително български. Сигурен съм освен това, че поне веднъж в живота си сте опитвали невероятно вкусното родопско ястие „пататник“, приготвено от картофи, чието име на испански е „пататас“.

Много размисли за сходството между цивилизациите, процъфтявали някога в България, и тези на Алтиплано (Високото плато на Андите) събуди у мен едно пътуване в Боливия. Тогава от Ла Пас поех към брега на езерото Титикака, за да зърна величествените останки на тайнствения град Тиауанако. Той е една от най-големите загадки на континента, защото никой не може да каже със сигурност нито кой го е построил, нито как се е наричал. Според писателя Ерих фон Деникен градът е построен от извънземни пришълци, а Тур Хейердал откри прилика между тукашните монолити и тези на Великденския остров. Но за мен беше по-важно, че в културата „Тиауанако“, развила се на високото почти 4000 метра плато, по време на най-големия й разцвет главно място е заемал култът към Виракоча – Сътворителят на света, изместен по-късно от Инти – Божественото слънце, което са почитали и траките. Според някои учени името на града всъщност е „Обител на синовете на Слънцето“.

Жена с „цедилка” на пазара в Писак, (Перу)
© Симеон Идакиев

Удивително много хора обитават Високото плато. Повече от 1 600 000 души, потомци най-вече на аймара, кечуа и урос, все още живеят върху острови от тръстика в езерото. Въпреки суровите условия Алтиплано има своя неповторима красота, а крие и много археологически съкровища, някои от които удивително ми напомниха за България. Например „соларните кръгове“ при конусовидните гробници Силустани, които местните хора наричат „чулпас“. Макар че тези кръгове по всяка вероятност са служели и като жертвени места. 

Лодка от тръстика тотора
© Симеон Идакиев

Гробниците са безброй, а конусовидната им форма според някои тълкувания също не е случайна – символизира церемониална чаша, използвана при религиозни ритуали. Най-голяма е „Ла гран чулпа дел Лагарто“ – „Голямата кула на гущерите“, последен дом на висш сановник.

[Чулпас имат формата на ритуална чаша]
© Симеон Идакиев

Според перуанския хронист Киеса де Леон погребенията се извършвали по следния начин: „Когато покойникът бил знатен човек, по-голямата част от местните жители го съпровождали. Били изгаряни десет или двадесет лами, в зависимост от общественото положение на мъртвия. Също така били убивани жените и слугите, за да му служат и в задгробния живот. Някои хора били зазиждани в стените на „чулпас“. Не ви ли напомня това за някогашните погребални обичаи на траките? Представите ми допълни местен гид: „Хората от почти всички култури, обитавали тези земи, са вярвали фанатично в задгробния живот.“ Както коляс (едно от племената на народа аймара), така после и инките. Коляс смятали за много важно мъртвите да бъдат полагани в нарочно построени гробници, поставяйки своите покойници в специалната поза на ембрион, защото били убедени, че е необходимо те да се отправят към следващия си живот именно по този начин. 

И днес това е много важно място за хората, чиито предци са живели тук и са построили гробниците. Те продължават да идват и да извършват своите ритуали. Това, че сме християни, не ни пречи да почитаме Пачамама – „Майката земя“. Ето ви още една прилика – с Великата Богиня Майка, която траките много почитали, защото са я свързвали с най-древния култ към плодородието и продължението на рода. Те също вярвали в безсмъртието на душата. Според една легенда за Орфей главата му била поставена на висок стълб, забит в земята, за да може да бъде огрявана от слънцето – така се осъществявала връзката му със земята, слънцето и неговата очистваща сила. Най-ранният вид тракийски погребения са от къснобронзовата епоха. В повечето от тях мъртвите били полагани направо в земята, в позата на ембрион. Така както е седял зародишът в утробата на майката, своеобразно връщане в майката земя за нов живот.

[Тангърдък Кая]
© Симеон Идакиев

И за още нещо се сетих – за пещера, която немного българи са виждали, а тя е олицетворение на същия култ към слънцето. Името й е „Утроба“, наричат я още вулвата, поради формата на входа. Тя се намира високо над хижа „Боровица“ край язовир Кърджали. Храм на Великата Богиня Майка, където според траките се извършвал символичният полов акт между нея и царя-жрец. Както вече споменах, тя удивително точно пресъздава женски полов орган и утроба. Местните хора я наричат „Тангардък Кая“ (Гърмящата скала), поради странния звуков ефект, който позволява резониращите гласове да отекват чак в отсрещните склонове на планината. Пещерата е дълга 22 метра и е ориентирана север-юг. На тавана є е издълбан тесен процеп. На обяд през месеците януари-февруари слънчевите лъчи се проектират на пода като огромен светлинен фалос и достигат до нейното дъно, което символизира матката в утробата на Великата Богиня. В общофилософски план това е сливането между Земята и Небето.

Перперикон (Родопите)
© Симеон Идакиев

Сигурно мнозина от вас са виждали скалите около средното течение на река Арда, буквално осеяни със стотици странни и труднодостъпни ниши с различни размери. Тези следи от миналото професор Овчаров нарече „цивилизацията на скалните хора“ с център на тяхната тайнствена култура Перперикон. Наистина предназначението на някои от трапецовидните скални ниши още не е изяснено напълно, но за повечето учени няма съмнение, че имат отношение към почитането на слънцето. Някои застъпват становището, че те са дело на цивилизация, развивала се тук преди 7000 години или даже повече. Но какво точно представляват, никой не е в състояние да обясни убедително. Според професор Александър Фол там са посвещавали достойните тракийци, а Валерия Фол предполага, че в тях младежи, за да докажат, че вече са мъже, са поставяли дарове за Богинята Майка. Други учени са убедени, че това са некрополи, но съществува и смела хипотеза, според която нишите са врата към отвъдното.

Перперикон – кулата (Родопите)
© Симеон Идакиев

Винаги когато посещавам Татул (символичният гроб на Орфей) и Перперикон (свещеният град на траките) – два паметника в Родопите вече със световно значение – се сещам за последното си пътуване в Перу и сходствата, които открих тогава.

[Гробница край Перперикон]
© Симеон Идакиев

[Перперикон (Родопите)]
© Симеон Идакиев

Видният историк Иван Венедиков смята, че в Татул е положен велик тракийски цар, който и след смъртта си остава посредник между боговете и обикновените хора. Според представите на траките такъв покойник се превръща в божество. Особено важни са местата, където лежат останките от владетелите. Те веднага стават светилища, предпазващи местното население от болести и бедствия.

Ако Татул е със сравнително скромни размери, то Перперикон поразява със своята грандиозност и е безспорен „връх“ в „цивилизацията на скалните хора“, според професор Николай Овчаров, който изследва и двата обекта. Знайно е, че още старогръцкият историк Херодот споменава за прочуто светилище-прорицалище на древния тракийски бог Дионис – Загрей, намирало се някъде в Родопите. Неговата жрица била не по-малко известна от прочутата Пития от Делфи. А римският автор Светоний добавя, че тук са идвали самият Александър Велики, както и Гай Октавий – бащата на първия римски император, за да узнаят съдбата си.

[Древно светилище (Родопите)]
© Симеон Идакиев

До подобно светилище ме доведе панамериканската магистрала, прорязала безутешното крайбрежие на Перу. Пустинята изглеждаше мъртва, но там, където има вода, нагоре към огнения диск на слънцето бързо избуяват зелените кълнове на живота. Това място се нарича Пачакамак и е едно от най-свещените в древно Перу. Заслугите за неговото откриване и проучване принадлежат най-вече на двама души – на немеца Макс Уле, баща на археологията на перуанските крайбрежни области, и на Хулио Сесар Тейо, по произход индианец кечуа. Затова именно техни снимки и бюстове са първото, което съзрях в посетителския център на Пачакамак. Тук са събрани многобройни свидетелства – керамика, култови предмети и рисунки на една от най-войнствените империи, наследник на културата Тиауанако край езерото Титикака. Нейното име е Уари.

Индианците уари водели завоевателни войни и стигнали далеч на север, чак до долината Ламбайеке. Освен добри войници те били още по-добри градостроители и основали редица селища. Но нито един от градовете в тяхната империя не е имал такова привилегировано положение като Пачакамак, построен на самото крайбрежие. Защото е бил единственото всенародно оракулно място в предколумбово Перу – с право можем да го наречем древноамериканското Делфи или Родопският Перперикон.

Главният вход на Пачакамак (Перу)
© Симеон Идакиев

Предсказанията си жреците произнасяли в храм, посветен на бог, който носел същото име като града. Предполага се, че този бог, Пачакамак, е бил олицетворение на могъщия Виракоча, почитан в загадъчното планинско селище Тиауанако, за което вече стана дума. Вероятно е било така, защото името Пачакамак означава „господар на света“, тоест онзи, който определя реда, законите на света и вселената. Както в града на Виракоча – Тиауанако, и в града на Пачакамак идвали хиляди поклонници от най-отдалечените краища на Перу. Молели за предсказания и пророчества, като се отблагодарявали с многобройни дарове, най-вече от злато и сребро.

Напливът от поклонници и славата му с течение на времето превърнали Пачакамак в един от най-големите перуански градове, по-блестящ даже от столицата на империята Уари. Испански хронист, посетил го скоро след завладяването на Перу от конкистадорите, отбелязал в своите записки следното: „Този град е по-голям от самия Рим!“ И една особено любопитна подробност – Пачакамак е можело да бъде посещаван от поклонници и от онези краища на Перу, които не били под властта на Уари. Даже когато империята загинала, градът оракул на древна Америка продължил да съществува. Дори самите инки уважавали неговия статут и правила, но изградили там свой „Храм на слънцето“.

Разбира се, било неизбежно подобен знаменит град да привлече вниманието на завоевателя Франсиско Писаро, който предположил, че ако някъде другаде, освен в Куско, може да се намери още злато, сребро и скъпоценни камъни, това е в Пачакамак. И се оказал прав. Жреците научили за готвения поход на испанците и се опитали да спасят основната част на храмовото богатство, като го закопали някъде в пясъците. Но и малкото, което останало, се оказало предостатъчно за грабителите, които отнесли със себе си повече от 650 килограма златни предмети с невиждана красота, както и 16 000 унции сребро. Смята се, че спасеното от жреците съкровище съдържа още около 2 500 килограма различни предмети и скъпи метали, които не са открити и до ден-днешен.
Така настъпил краят на Пачакамак, оракулното място на древно Перу и последното култово място на крайбрежието. Руините на величествените някога стени от кирпичени тухли адобе безмълвно пазят своите тайни.

За Родопите си спомних и при посещението на Мачу Пикчу, където въпросите също са повече от отговорите. Пътят се изкачва на стръмни серпентини километър нагоре и свършва при загадъчното селище. Тук дъхът на всеки посетител буквално секва, защото хармонията между това човешко творение и природата е наистина изключителна.

Олянтайтамбо (Перу)
© Симеон Идакиев

Мачу Пикчу е открит през 1911 г. от американеца Хирам Бингам, повярвал в истинността на разказите на местните хора за непознати на днешните жители на Перу руини на древно селище. Три века керваните на испанците преминавали по пътеката в долината, без да подозират за неговото съществуване. От Мачу Пикчу лъхаше неподправено величие и аз си припомних прочетеното от книгите за държавното устройство и някои от най-интересните обичаи на Синовете на слънцето. 

Над всички – както редови граждани, така и благородници – стоял Самовластният, наричан Сапа Инка (Единственият Инка) или още Синът на Слънцето. Перуанците били дълбоко убедени, че техният владетел произхожда от небесното светило и благоденствието на всички тях зависи пряко от неговото здраве и сполука. По всяка вероятност титлата „Инка“ е възникнала от „Инти“, което на езика кечуа означава „слънце“. Инка можел да стане само мъж – синът на предишния владетел, а наследникът на неговия трон трябвало да се роди от връзката му с неговата законна съпруга и същевременно сестра, а не от някоя от многобройните му наложници. Всеки, който посещавал владетеля, трябвало да влезе в приемната зала с наведена глава, бос и с някакъв товар на гърба си, който символизирал неговата преданост и подчиненост.

Почти същото е било и при траките. Според старогръцките автори в техните домове мъжът бил глава на полигамно семейство, а жените извършвали тежкия труд и вкъщи, и на полето. Тракийската аристокрация включвала царете (племенните предводители), семействата им, приближените до тях лица и елитните военни. Ето как описва начина им на живот „бащата на историята“ Херодот: „Да се стои без работа смятат за чудесно, да се обработва земята – за унизително, а да се живее от война и грабеж – за най-добро.“ Знатните се развличали най-вече като ходели на лов, всекидневието им съпътствали непрестанни пиршества.

Соларни кръгове на Алтиплано (Андите)
© Симеон Идакиев

Мачу Пикчу е бил изоставен от своите жители, а на въпроса „Защо?“ никой не може да отговори със сигурност. Руините бъзмълвно пазят тайната. Толкова много тайни – и там, и тук...

И след толкова посещения на Южна Америка и Андите аз се питам – какво ли още крие земята на България и какви ли сензации ще донесат бъдещите разкопки в Родопите, която траките наричали не как да е, а „Свещената планина“. На бял свят със сигурност ще се появят нови доказателства, че приликите между хората по света са много повече от разликите, защото обитаваме една и съща планета и защото сигурно е вярна теорията за паралелно развитие на културите.

[Авторът на „GEO“ Симеон Идакиев]
© Симеон Идакиев

Авторът на „GEO“ Симеон Идакиев, чиито репортажи за храмовете в Азия и за архипелага Галапагос излязоха в бр.12/2008 и бр.1/2010, е от 1985 г. продуцент и водещ на популярната географска рубрика „Атлас“ на БНТ. Автор е и на поредиците от филми, обединени от заглавието „Един мъж, един автомобил, една камера“. Посетил е над 120 държави на всички континенти, заснел е самостоятелно над 400 филма. Има седем книги и многобройни публикации с акцент върху древните култури и цивилизации. В момента води авторските рубрики „Посоки“ и „Един мъж, един микрофон“ по програма „Христо Ботев“ на БНР.