Отвъд Марс ни чака нещо още по-вълнуващо

Миналата седмица НАСА пусна загадъчно прессъобщение, в което обяви, че ще разкрие една от „огромните“ мистерии около Марс на 28 септември. Космическата агенция даде твърде малко информация. И каква е тази „марсианска тайна“, която американските учени са успели да разгадаят? На червената планета има течаща вода! Това наистина е голямо откритие, защото добре знаем, че където има течаща вода, може да има и живот. Но в случая е рано да затаяваме дъх, пише ureport.bg.

Свръхентусиазмът на НАСА изглежда като парти в чест на шепа мокър пясък в пустинята на фона на онова, което лежи току „зад ъгъла“ на небето – два огромни потенциално обитаеми океана, които все още са неизследвани, пише Tech Insider.

Тогава Оджя, планетарният учен Алфред Макюън и други изследователи обявиха в списание Science, че тези ивици се появяват през топлите периоди на Марс. Те предположиха, че вледенена вода в почвата на червената планета се топи и се стича по кратера и показаха снимки от апарат, който орбитира около Марс.Новините, които чухме снощи, датират още от 2011 г., когато студентът Луджендра Оджя откри тъмни ивици по склона на кратер близо до марсианския екватор.

През август 2011 г. НАСА каза на света, че „солена вода може да тече на Марс“. Пресконференцията на 28 септември потвърди това предположение и други теории в изследването на Оджя, Макюън и екипа им.

Откритието, че на Марс има вода, е голямо събитие за изучаването на тази планета, но не заслужава огромния трепет на целия свят. Космическата агенция дори не е проучила произхода на обявената течност.

Изглежда, че повтарящите се ивици вероятно идват от марсианския въздух. Предполага се, че солите в марсианската почва абсорбират вода от тънката планетарна атмосфера. На практика това е същият процес, който кара солта, захарта и други неща в кухненския ни шкаф да се овлажняват от заобикалящия ги въздух. Разликата е, че Марс е изключително студена, така че водата замръзва, докато не настъпи топлия период и тогава се разтапя, и се стича в солени потоци.

Възможно е и ивиците да се причинени от нещо различно, като например подземни води или резерви на лед под почвата, но до този момент атмосферната вода е най-доброто предположение на учените. Независимо от къде идва водата обаче, тя не изглежда годна за поддържане на живот.

Това не означава, че Марс не е достойна цел за изследване, независимо дали човешко или роботизирано. Човечеството може да е способно да тераформира планетата (според Илон Мъск това може да стане с ядрени оръжия) и да изпрати хора, които да я колонизират. Освен това, поне в един период планетата е била обитаема. Много изследвания показват, че 19% от повърхността ѝ са били покрити с океан, чиято дълбочина на места е била повече от километър.

В един момент обаче нещо се обърква. Вътрешното „динамо“ на Марс спира, което убива магнитното поле на планетата и по този начин изключва защитния ѝ щит, който я предпазва от слънчевата радиация. През хилядолетията Слънцето е унищожило марсианската атмосфера и почти всичката вода на планетата. Така че Марс най-вероятно е една доста мъртва планета, поне докато не решим да направим нещо по въпроса.

Като се има предвид все по-силната мисия на НАСА за търсене на признаци за извънземен живот в Слънчевата система, е време американското правителство да отдели ресурси за изучаването на по-обещаващи, макар и трудни за достигане места, като спътника на Юпитер – Европа и този на Сатурн – Енцелад. Учените подозират, че и двата свята крият топли и обитаеми океани под ледените си покривки.

Ако можем да се приземим на някоя от тези ледени луни и дори да изпратим апарат във водите им, бързо ще намерим отговор на два от най-големите въпроси, които някога сме си задавали – сами ли сме в системата си и има ли в нея интелигентен живот.

Тази година НАСА обеща, че ще изпрати апарат в орбита на Европа през следващото десетилетие. Смята се, че в океанът на тази луна има три пъти повече течност, отколкото на Земята. Но космическата агенция има лошия навик да отменя планираните мисии до спътника.

През 2005 г. например НАСА сложи край на идеята за изпращането на апарат, който да орбитира около ледените луни на Юпитер. След това американската агенция опита партньорство с Европейската космическа агенция (ESA), което също се провали през 2011 г.

Достигането до ледената луна е ужасно сложно, така че разходите за мисията клонят към милиарди долари. В същото време постоянно променящият се състав на американския Конгрес и правенето на бюджети година за година са способни напълно да убият търсенето на извънземен живот.

Тази година Конгресът отпусна $100 милиона за нова мисия до Европа. Това е едва частица от $18-милиардния бюджет на НАСА за 2015 г. (приблизително два пъти колкото държавния бюджет на България за тази година – бел.ред.) и е част от програмата ѝ за планетарни науки с общи средства от $1.44 млрд. Освен това средствата представляват една трета от парите, разпределени за изучаване на Марс ($305 млн.).

През последното десетилетие инвестициите в планетарни науки спаднаха значително. За да изучава Слънчевата система, НАСА трябва да получава $1.5 млрд. годишно (средният исторически бюджет на агенцията за това). В противен случай изучаването на Марс и други места може да изяде бюджета за мисиите до Европа.

Освен това е важно правителството да продължи да помага за увеличаването на запаса от Плутоний-238 – рядък и уникален материал, който може да захранва космически кораб в продължение на десетилетия и да помогне на подземен робот да топи ледове с лекота.

Проблемът е, че космическата агенция привършва запасите си на Плутоний-238, който почти не се произвежда от края на Втората световна война. Тя отделя по $50 млн. на година за възстановяване на производството, но усилията ѝ се провалят отново и отново през последните години.

Преди време НАСА планираше да използва Плутоний-238, за да изпрати роботизирана мисия до Европа, но планът изисква повече от запасите, с които агенцията разполага. Така че в момента учените търсят по-евтин вариант за апарат, който работи със слънчева енергия.

Юпитер, Сатурн и луните им са много далеч, а достигането им иска години космически полет. Освен това учените ще трябва да проектират и тестват апаратите, които искат да изпратят там дълго време. Това означава, че една мисия, дори първоначална, може да отнеме повече от десетилетие.

Неотдавнашна публикация в Popular Science обобщи проблемите с мисиите до Европа доста добре.

„Разбираме колко специална е Европа. Тя си заслужава инвестициите и риска. Просто се надявам, че ще можем да изпратим нещо там, докато съм жива“, казва Луис Проктър, планетарен учен в Университета „Джон Хопкинс“. Тя вече е направила въпросната инвестиция, прекарвайки половината си кариера в изучаване на уникалната мразовита луна.

Ако искаме да отговорим на въпроса дали сме сами в рамките на живота си, и най-вече в рамките на животите на най-способните ни учени, е време НАСА и американските власти сериозно да се ангажират с мисии отвъд Марс. В момента Европа и Енцелад изглеждат като най-добрите възможности за човечеството.