ПРОФ. БОЯН ВЪЛЧЕВ: ПЪЛНИЯТ ЧЛЕН Е ОТЖИВЕЛИЦА

Ако утре се проведе национален референдум за това дали това правило трябва да съществува или не, съм сигурен, че повечето българи ще се изкажат в негова подкрепа. Индивидуалните причини ще са най-разнообразни. В повечето случаи обаче това ще е от непознаване на същността на проблема. А ако някой тръгне да доказва безсмислието на правилото, сякаш всички оглушават – слушаме се, но не се чуваме. И отново декламираме едно и също като някаква мантра, пише "Монитор".

Обикновено хората просто използват правописните правила, без да  разсъждават върху потребността или смисъла им. И това е естествено и правилно - не всички трябва да са филолози или да имат филологически познания. В разговори по въпроса с представители на различни професии винаги получавам отговора, че така сме разбирали кой е извършителят на действието, както са ги учили в училището. Объркването у тях настава, когато ги попитам как установяват това в женски и среден род или в множествено число.

И тогава всеки се сеща, че там няма никакви подобни показатели, и не знае какъв аргумент да посочи. Така е при нефилолозите. Когато обаче разговарям с филолози, те изваждат всякакви аргументи от типа на грамотност, норма (?), стилистика, езикова дисциплина, образованост, речници, граматики, правописна дисциплина, богатство (?) и какво ли още не. Най-непреклонни са хората, които са убедени, че владеят и спазват правилото. Те вярват в него като в религия, като очевидно смятат, че това ги прави по-ценни, показва ги като по-образовани, превръща ги в елит. Но същите тези хора спазват ли това правило безпогрешно в своята собствена практика? Ако би било така, защо е това пренебрежение към него, което наблюдаваме навсякъде?

Как се е стигнало до създаването и налагането на това правило?

Какво е положението в диалектите – нали книжовният език е израснал от тях. Никъде в диалектите няма подобна синтактично обусловена употреба. И ето първия въпрос: Нима диалектите са толкова „глупави”, че да не изнамерят такава диференцирана употреба, ако би имало потребност и полза от нея? Какъв е действителният смисъл на това правило?

Правилото за пълния член в българския език е отживелица, не се спазва масово в писмената реч, а в устната е направо неприложимо. Това твърди проф. д.ф.н. Боян Вълчев, преподавател в Софийски университет. Ето и неговите практически доводи.

Вместо да излагам различни научни аргументи, смятам, че с една проста илюстрация мога най-добре да посоча безсмислието на това правило:

Учителят търси ученикът.

Разбираме ли нещо различно от:

Учителя търси ученика.

Има ли някой човек с българско езиково съзнание, който да се усъмни, че и в двете изречения учителят е извършителят на действието, а ученикът е обектът на търсене? Защото словоредът ни показва това. Ако разместим членовете, пак никой няма да се заблуди и да разбере погрешно смисъла:

Учителя търси ученикът.

Веднага се вижда, че не формата на члена решава кое е подлогът. Впрочем в различни вестници понякога се срещат подобни „въртележки”, замислени за по-силен ефект, които обаче винаги водят до безсмислици. Разбира се, тук дадох съвсем прости и схематични примери. Те обаче показват ясно „ползата” от коментираното правило. Употрeбeната илюстрация е убедителна, ако търсим само рационалната страна на проблема, а се освободим от различните идеологеми, с които са ни задръствали в продължение на десетилетия в училището.

В посочените по-горе формулировки на правилото навсякъде се говори само за писане.

Ясно е, че всички са виждали невъзможността това правило да се прилага и в устната реч.

А ето и следващите въпроси: Как, без да спазваме това правило, се разбираме при устното си общуване? И отговорът е: Безпроблемно. Защото в устната си практика никой не спазва и не може да спазва това правило. И по-нататък: Изобщо това правило произлиза ли от съкровената същност на нашия език? Защо е само писмено? Отговора дадох още в началото: Това правило върви срещу същността на нашия съвременен език, то е чисто и просто една измислица.

В полза на коментираното правило се изнамират какви ли не доводи

само и само съществуването му да бъде оправдавано. Ако се вгледаме непредубедено в цялата аргументация, ще видим, че тя е безсмислена, но пък продължава да набъбва. Същевременно по време на заниманията по български език в прогимназията и по-късно се прахосват време, интелектуални и емоционални усилия, за да се научи нещо непотребно, вместо и без това малкото предвидено време да се използва за нещо наистина полезно. Успех, разбира се, няма. И това е резултат от повече от 100-годишни усилия. С течение на времето незачитането на правилото става все по-голямо. И слава богу! Щом официалните създатели на правописния речник (както те са се закичили с това определение в най-новото му издание) не могат да решат въпроса, това ще стане въпреки тяхното бездействие. Питам се кога все пак те ще забележат това. Да не говорим и за това, че в последния правописен речник са отделили цели 4 страници от въвеждащата част, за да обяснят правилата, подправилата, подподправилата и правилцата, обрасли правилото. Защото, веднъж измислено, то е трябвало с течение на времето да се „доизкусурява“ и дообосновава отново и отново, само и само да не се премахне. Ако това не е изкуство заради самото изкуство, здраве му кажи!

Експертът: Езикът днес е просто средство за комуникация

Без заблуди

Трябва да сме наясно и да не се заблуждаваме за едно нещо: Днес езикът и свързаният с него правопис са само и единствено средства за езикова комуникация и отдавна вече не носят в себе си различни социални маркери, както е било в миналото. Време е да се подхване сериозна изследователска дейност на масовата практика, съпроводена с широка дискусия, за да може правописно-пунктуационната ни уредба да върви в крак с изискванията и потребностите на днешния и утрешния ден, а не да куцука със скоростта на по-миналия век.

Само чрез знанието за изкуственото създаване на правилото за пълния и краткия член и за същността му можем да придобием истинска представа за него. Така няма да се водим сляпо от втълпеното ни или просто от емоционални нагласи. От изявления на съставителите на правописния речник съдя, че те са напълно наясно с проблема, но категорично отказват да предприемат промени – вижте напр. публикуваното от Вл. Мурдаров на http://www.balgarskiezik.org/lan_culture/upotrebata_na_palnia_chlen.PDF и сами преценете стойността на приведените аргументи. Обществената практика отдавна е показала безсмислието на това правило, а и филологическата наука е на същото мнение.

През 1945 година Комисия от светила и поети налага дублетност на правилото

Личен архив

Карта на употребата на пълния и краткия член в различните райони на страната През 1945 година комисия от филолози, поети и писатели, представители на различни кръгове на интелигенцията, взема еднозначно и демократично решение за употребата на спорното правило - всеки да употребява пълния и краткия член „както желае“ или правилният подход е дублетност без специална регулация.

В българското езиково землище има няколко фонетични облика на определителния член за мъжки род в единствено число. Териториално най-разпространен е т.нар. крaтък член - ъ (писмено -а/-я). Той се среща както на изток, така и на запад и географски обхваща голяма част от средата на днешната ни държавна територия. Пак в средата, но на по-ограничена площ и извън местата с кратък член се простира т.нар. пълен член -ът (писмено -ът/-ят) (вижте картата). Това са двете области, където стопанството и просветата са се развили най-рано и най-интензивно и от които произлиза най-значителната част от възрожденската и по-сетнешната ни интелигенция – учители, учебникари, граматици, вестникари, преводачи, занаятчии, търговци и т.н. Именно тук е първоизворът на явлението. То конкретно се свързва с появата през 1868 г. на най-авторитетната възрожденска граматика на българския език. Неин автор е Иван Момчилов от Елена. В почудата си как да се справи с двете конкуриращи се форми на определителния член за мъжки род, той ги поставя една до друга в таблицата. С оглед на практиката на своето съвремие, отразена в издаваните учебници, граматики, книги и вестници, а и в устната практика на градските селища в посочените области Ив. Момчилов прозорливо и внимателно предвижда прилагането на принципа на т.нар. дублетност, като посочва успоредно и двете форми, за да остави на времето да отсъди и на учените да решат.

През второто следосвобожденско десетилетие идва ред и на правописа. Само през 90-те години се изреждат няколко правописни проекта. И винаги се взема отношение и към въпроса за пълния и краткия член. Най-напред е сформирана Комисията на младите филолози. Членовете на Комисията са изправени пред въпроса как да постъпят: Двете форми на члена са разпространени в „сърцето“ на Княжеството и имат не само най-многобройните носители, но там са и най-образованите. И решението им е „да се удовлетворят и двете страни“. Но все пак решават да формулират и правило, за да не се оставят нещата на самотек. И така слагат началото на разнообразни опити насилствено да се намери решение. Предложението им е лесно приложимо, но все пак то си остава насилствено: Дума от мъжки род, пред която няма предлог, се членува с пълен член, а дума, пред която има предлог, се членува с кратък член. Тук има съществено различие спрямо познатото ни днес синтактично правило, защото и прякото допълнение получава пълен член. След този опит за насилствено решение на въпроса идват и други – правописните проекти на К. Величков и Ив. Вазов, правописното упътване от 1899 г., довело до установяването на правилото като задължително за училището, еуфоничното правило от 20-те години и после връщането на предишното правило. И така се стига до 1945 г. Ако има една наистина представителна комисия, която у нас някога се е занимавала с правописните въпроси, то това е именно тази комисия. В нея влизат 25 души, сред които са най-видните за времето си филолози, поети и писатели, представители на различни кръгове на интелигенцията. И тяхното решение е еднозначно: всеки да употребява пълния и краткия член „както желае“. Ето го отново правилният подход – дублетност без специална регулация. Така няма да има насилие над личните предпочитания на отделните хора, а самата филологическа наука ще може след известно време чрез целенасочени изследвания да установи коя от двете форми се е наложила. Просто и ясно. И всичко щеше да си остане така, ако вече 85-годишният Ал. Теодоров-Балан не беше тръгнал от министър на министър, за да ги увещава в нуждата от правилото, за което той радее още от младежките си години. И успява – та нали е почитан академик! Така в противоречие с решенията на Комисията в подготвения административен акт се появява един нов член – член 5, който гласи: „Съществителните от мъжки родъ въ именителенъ падежъ се членуватъ съ пъленъ членъ.“ И нито дума повече по въпроса. Ето това е въпросното правило. Административният акт носи названието „Наредба закон за правописа“ и е подписан най-напред от министър-председателя Кимон Георгиев, а след това и от регентите. Тази наредба не е минавала през пленарната зала на Народното събрание.

Цитираният член 5 повдига някои въпроси: Българският език е безпадежен, в което днес едва ли някой се съмнява, а защо в този член е записано „именителен падеж“? Отговорът е прост: Поради незадоволителното състояние на науката по това време. Другият въпрос обаче е по-важен: В „именителен падеж“ се използва пълен член. А как е в останалите „падежи“? Има ли изобщо останали падежи? Според така записания текст само в „именителен падеж“ (най-общо казано, когато думата е подлог) не може да се употребява кратък член, а следователно в останалите случаи би могло да се употребява и пълният член. А за краткия член не е казано нищо.