Пепи Петров - спринтьорът чудо с фас в устата
Борислав Костов; Труд
На гости при шампиона - Пепи с неизменната цигара и екипа на 'гаучосите', Бургас, юли 2015 г.
Преди 35 години едно атлетично момче свищовлийче бягаше по олимпийските писти в Москва и вятърът се опитваше да го настигне. От олимпиадата с талисман мечока Миша българският спринтьор Петър Петров търкулна ценен бронзов медал до София и родния Свищов. В годините между 1973-та и 1980-а Пепи оспорва на беговите дистанции 60, 100 и 200 метра диктата на чернокожите бегачи. Оставял е зад себе си и шампионите Крауфорд Хейдли и Дон Куори, прахта зад шпайковете на българина са дишали прочутите Валери Борзов и Пиетро Менеа. Италианецът явно е "филмирал" техниката на Пепи на олимпиадата в Москва: на стометровата дистанция нашето момче дръпва на финала с метър и половина пред Менеа, но само след три дни взелият урок от Петър италиански адаш Пиетро се окичва със златото на 200 метра...
Талант се ражда
но се „полива“ от гуменки и учителка. Четвъртокласникът Петърчо люпи семки и примижава лениво на слънцето. Всеки момент ще го извикат да се нареди с неколцина други на старта на 60-те метра. Какво да им гледа: черни гащета с бели кантове, бели потници, сини платнени гуменки. Пепи критично оглежда своя чифт платненки, нещо пръстите му отпред не допират в края, а като си раздвижи петата, между нея и гуменката може да скрие две-три цигари...
"Старт! Знаех си: гуменките политат, но не напред, а настрани... Дават ми други, тоя път по мярка. Не искат да ме зачеркнат от състезанието, най-добрият съм...
Вече съм в седми клас в училище "Димитър Благоев". Отиваме да се състезаваме в Москва. Скачам най-високо над летвата, бия на висок скок. Отборно сме втори. Москва е по-голяма от Свищов, момичетата много ми харесват. Дали да остана при тях...
Осмокласник съм. Забравих рускинчетата, момичетата в Пазарджик имат такива едни очи, които гледат особено. Аз обаче гледам хронометъра: спирам го на 11,2 секунди, май вече ми харесва да летя на стоте метра...
Девети клас. Луд съм по музиката. Помолих родителите ми да развалим една застраховка и си купих ВЕФ 12, моето първо радио. Сядаме с приятели на Калето над Дунава, пускам вефа: аич Букурещи, трансмит ун програмул де музика ошуара - страшни парчета пускат румънците! Палим цигари. Дали ми пречат? Хайде де, станах трети на републиканското първенство. При мен дойде треньор от училището "Олимпийски надежди" в София, даде ми листче с телефона си и каза, ако искам да стана голям човек, да му се обадя. София, пушеци, трамваи - засега треньорският телефон кротува в анцуга ми."
Такъв вероятно е бил личният дневник на Пепи, авторът не е длъжен да каже има ли го, откъде и за колко би го продал. В България на олимпийските биографии оскъдните читатели гледат с олимпийско спокойствие, просто не ги купуват. На лакомото читателско око трябва да се подхвърли нещо лудо...
Например лудостта на един обикновен ученик да поиска ултимативно от директора извинение на учителка! Жената може би е искала да види в ученика Петров бъдещ писател, професор, откривател на чудодейни лекарства. В отговор Петров бяга като шантав в училищния двор и на състезания. Учителката му казва, че с тоя спорт не е за елитно училище.
Ръкавицата е хвърлена. От една дама. Дуелът с дами не е мъжко занимание. Ученикът отива при директора, желае да получи извинение от преподавателката. Тя отказва и тогава деветокласникът се сеща за телефонния номер в анцуга.
От влака Свищов -Троян в експреса "Златни пясъци" Варна - София се прехвърля едно сърдито момче. Държи съдбата на шампион в краката си. Само от него зависи дали ще бяга "бос по златни пясъци", или ще притиска ръка до сърцето, когато му се усмихне националният трибагреник.
"През февруари 1971 г. отидох в София, към април вече ги започнах..."
Няма кой да победи на пистата това момче, което сякаш има турбодвигател в краката, елерони на раменете и сърце с атомна сила. На 60, 100 и 200 метра възпитаникът на училище "Олимпийски надежди" си играе с хронометрите, а съперниците на пистата гледат завистливо гърба му. Българският герб вече плаши и в чужбина: Петър Петров е втори в бяганията на 100 и 200 метра на европейското първенство за юноши в Дуисбург. Звездата му блести през 1973 година на Балканиадата в Румъния, където Пепи в юношеска възраст поставя изключителния рекорд и за мъже: 10,2 сек ръчно измерени на спринта на 100 метра, в историята на леката атлетика е записано електронно време 10,13 сек. Изключително, върхово постижение в кариерата на шеметния българин, който едва навлиза в пълнолетие!
През 1976 година в Монреал петте олимпийски кръга се завъртат драматично пред очите на контузения бегач, Пепи си спомня с тъга: "Завърших по инерция..." Но иде времето за реванш и Универсиадата в София през 1977 г. му носи сребро.
На следващата година на европейското първенство в Милано е отново втори, защото закъснява на старта. Ядосва се и след години ще ми сподели гордо:"Три дни след миланския неуспех на срещата Америка - Европа в зала ги набих всичките!"
За олимпиадата в Москва и ценното си отличие Петър Петров говори с блясък в очите: "В олимпийското село в Москва получих поздравителни телеграми от много непознати почитатели, българите ме харесваха и обичаха. Реших да подаря спечеления медал на моя роден Свищов. Когато се завърнахме в България, Тодор Живков даде прием в наша чест. Седя си аз на едно канапе в резиденцията "Бояна" и си правим лаф с генерал Кашев, началника на охраната на бай Тошо. И чувам колеги спортисти, които питат отнякъде "Бе къде е Пепи, намерете го, защото другарят Живков го вика!"
Веднага се отправям към залата. Представям се на Тодор Живков, той ме улавя за ръката и се усмихва:
"Омръзна ми от борци, гимнастички и щангисти, искам да се снимам с най-бързия човек!
Тази снимка после дълги години стоеше на вратата на федерацията по лека атлетика."
Петър Петров, който често застава на старта като единствения "бял" спринтьор сред чернокожите рекордьори, има привилегията да се глези пред властимащите. Трябва да му прощават дребните изневери спрямо спортния режим, защото просто няма друг като нашия шампион. Веднъж босът Трендафил Мартински го посочва с пръст на някакъв висок спортен форум: "Виждате ли го, това е Петър Петров, който ако не пуши, ще вземе много ценни медали!"
Цигарите обаче са победени от... политиката. Пролятата пот и мускулните усилия се сгромолясват окончателно преди олимпиадата в Лос Анджелис през 1984 година. Спортистите от социалистическия лагер се подчиняват на решението за бойкот на САЩ. Кариерата на Пепи тръгва бавно към тъжния финал...
Олимпийският медалист, спортистът номер едно на спартакиадата през 1974 година, избраният за един от десетте най-големи спортисти на "Славия" за Милениума Петър Петров тихо слиза от пистата. „Се ла ви“, казват французите...
Юлските горещини на това лято ме парят в Бургас. Звъня на вратата на осмия етаж на висок блок, надвесен над улица "Ботева". По сведения на стария журналист Стефан Кацаров тук мога да намеря някогашното чудо на българската лека атлетика Петър Петров. Намирам го. След като ми оказва гостоприемство в апартамента под наем, намирам на масата салати, ордьоври, ракия, маркова мастика. И неизменните цигари, които са "спринтирали" цял живот с Пепи.
Имах много приятели - спортни деятели, артисти, футболисти.
В спортния интернат се познавах с Васил Илиев, много сериозно момче. В една стая бяхме с Илия Павлов, викаше ми “бате Пепи”. Веднъж пъшка по стълбището с голям сак, вземам го: гледай сега как хвърчи батко ти, а ти яж говеждо да трупаш килограми! Познавахме се и с Иво Карамански. С времето, като станах известен, си правех компании с артисти: Георги Джубрилов, Велко Кънев, Павел Поппандов, Сава Хашъмов. Много харесвах красавицата Виолета Гиндева и веднъж я срещам на аерогарата с колеги. Я да пием по едно кафе, зарежи ги тия артисти, казвам и тръгваме. После жена ми намери телефона й и стана една весела, та весела...
Два пъти минава под венчилото Петър Петров, два пъти удря на бърз бяг от него. Жените вървяха на цели композиции след нас, няма какво да се лъжем... Веднъж в заведение гледам седнал Батето Славков, около него кордон мацки. "Пепи, Пепи, ела тук!" Година-две преди да си отиде май не ме разпознаваше точно, казваше само "Здравей, младеж!"
Спортната натура и образование обуславят желанието на някогашния шампион да стане кондиционен треньор на футболисти.
И понеже е привърженик на "Левски", има много познати и приятели в клуба: Томас Лафчис, Павел Панов, Киро Ивков, Меци Веселинов, Бисер Михайлов, Типеца Стоянов. Ангел Станков му е обещал да го вземе в чужбина. Хайде, бе Геле, какво става, заминаваме ли? Гелето Станков се почесва: бе чакаме една оферта, ама там сега е много голяма жега... Открива се възможност да заработи с треньора Стефан Грозданов, но "телефонът" почва да дава заето...
"Левски" не го приема, затова голямата футболна любов на Пепи остава завинаги Аржентина. Шампионът отпива глътка, пали нова цигара и страстно започва да изброява футболните звезди от страната на тангото в неотдавнашните мондиали. Едва тогава забелязвам, че Петър Петров носи оригиналния екип на футболния колос Аржентина.
От пампасите и ляносите на Южна Америка моят събеседник неочаквано ме сваля
при Луис Бунюел, световни литературни светила, че и Владо Даверов.
Петър Петров май е изчел свищовската и софийската библиотека и сега е "захапал" бургаската. Пита ме за такива заглавия, че литераторът в мен почва начесто да надига чашката и съсредоточено брои мухите. Пепи е във възторг от режисьора Луис Бунюел, гледал негови филми, чел автобиографията му и мечтае да напише своята, така може да заслужи "среброто" след лидера Бунюел. А Владо Даверов? Оказва се, че само са играли бридж, но е впечатлен от филмите на сценариста. Разкривам пред Пепи, че съм прототип на ученика Костов от "Вчера", и веднага получавам поканата да дойда довечера на пържола, вино и бира. Предполагам, че в типичния си стил ще ми каже: зарежи сега тая журналистика! Затова стрелям последните патрони: защо си в Бургас, какво работиш и от какво живееш?
Морето му харесва и го влече от малък, сега е тук от четири години. Бургазлийките също не му дават мира. Даскалувал в едно място табела до табела със Слънчев бряг, но съвременните ученици били големи "отворковци" и се наложило няколко пъти да ги прегази с шутове ала Гара Дембеле... И директорката казала: "Господин Петров, ще трябва да се разделим..."
Без учителската заплата няма да се хвърли от отчаяние в морето, защото преди години по идея на царя, подкрепена от Боян Радев, Стефка Костадинова, Нонка Матева, Весела Лечева и други, таланти като Петър Петров, дали сили и здраве за спортната слава на България, получават заслужено месечно възнаграждение.
Дали го помнят още?
"Най-лесното в България днес е да забравиш някого..."
Какво е за теб бягането?
"Опит за летене."
С какви мисли заставаше на старт?
"Излизах да мачкам!"
