Писмо от вечната любовница до вечния любовник

Мили мой,

„Време е за писма, родени на топло край камината. Думите от листа се запечатват на запотените стъкла като ноти на петолинието на голите клони на дърветата. Може да бъде и мелодия, която да избереш сам за тогава, когато сега ще бъде някога, пише Рина Бел във „Фейсбук”. - Има една мисъл на жена, която казва: "Зaщото нямa нищо по-крaсиво от нaчинa, по който океaнът откaзвa дa спре дa целувa брегa, без знaчение колко пъти е бил прогонван." В любовната игра има нещо, което държи двама души като в схватка на живот и смърт. И това е невъзможността да бъдат заедно както искат и непоносимостта на раздялата между тях. Много пъти се питам защо ни е нужно да бъдем с теб по този начин  и толкова години - в свят под водата, затворени в едно пространство, където стопяваме разстоянията на собствените си противоречиви тела? Танцът ни не прилича на никой друг. Поне аз не се сещам за такова танцуване, при което всеки един от двойката се редува да води двамата, така че единят да се стреми към близост, а другият да я отрича. И когато се промени енергията от едната страна, веднага се обръща посоката и се сменят ролите. Този ритъм е вечен и унася в едно наслаждение, което е безкрайно. Като огледало за зениците на всеки чифт очи намерили покой върху въртящата се планета и оградили го с рамка, за да не се изплъзне никога. 

 

Мисълта за съпругата ти. Мисълта за съпругата ти е част от меланхолията на есента, която ни напомня, че не притежаваме нищо, дори и половина, на която да се опрем. Липса, която тегли желанието и го кара да се замозапалва от последната искра, точно в мига преди съвсем да се стъмни. Салатата с айсберг приготвена от нейната ръка за теб е нежността, с която гали тялото ти. Сълзите ми са от тъгата следвала те по петите от пазара до прага на дома ти, където доброволно се връща към другия праг.

Мисълта за съпруга ми. Мисълта за съпруга ми е част от сигурността, която търси всяка жена, рамото на което да се опре. Защото искаме да сме слаби, нуждаем се от чувството за недоимане и оскъдица. Кога, обаче сигурността наедрява външната ни обвивка на крехка изваяна статуетка? Кога започва да прелива, докато изтече като река, която дръзва да търси морето? Отразена от погледа на съпруга си ставаш голяма, даваща, майчинското ти сърце започва да копнее за онова влюбено гонене между дърветата....помниш ли филма..

Изневярата е друго място за смяна на стъпките в танца с другия. Изневярата е оградена от четири стани, в които хващаш на калъп времето, завиваш го със завивката на вечността, омаломощаваш го в леглото - ковчег. Изневярата те оставя гола и истинска, изважда от всичките ти отвори ферментирали сокове, утайките от най-силните аромати събирани в годините, разрошва косата ти и те преобразява. Красива, както никога преди това, освен в момичешките ти фантазии за принцесата, която смълчава празника и прекосява земята с великолепната си рокля. Шумът от нея държи блясъка в очите ти. Изневярата е шум, думи, които всеки носи и иска да казва, и иска да бъде казан с тях.

 

Мили мой. Мила моя. Опази ме от времето. С теб сме заедно, за да предадем първо чрез телата си, а после през дирите на спомените си любовта. Защото сме разбрали, че след като нещо умре, то отново живее, изобретено от желанието родило се в някоя нощ, в някой сън през зимата.

Аз бях тази, която ти сам създаде и на която подвикна: хайде да обичаме мен. А дали не беше ехото от моите мисли?”