Правоговор в България няма

Росен Янков, "24 часа"

Мйекането в новия хит на Ицо Хазарта възпали усета на българите за езикова чистота.(б.ред. за масовия читател стана ясно, че се има предвид най-вече говора на варненци). Поне 90% от тях са убедени, че да се говори на диалект, е простотия. Дори говорещите на един диалект смятат за селяндури говорещите на друг. Това ясно личи от споровете какво е софиянец и какво - провинциалист. А винаги будните стожери на езиковата норма бързо се произнесоха в полза на правоговора.

Всъщност правоговор няма и 
не бива да има
Ако в България имаше истинска свобода, всеки би бил свободен да говори както си знае. Никой не би дръзнал да определя нечий говор като неправилен и лош. Би трябвало да е така, защото свободата на словото е първото от човешките права. И защото от него произтичат всички други права.

В България обаче няма свобода. Доказват го оковите, които сами окачваме на свободата на изразяване. Първа грижа на нашия интелигент е да изтреби всяка диалектна следа в собствения си говор. Това му стига да се почувства в авангарда на обществото и там да намери призванието си. У нас интелигентът смята за свой обществен дълг да дава наставления на другите как да мислят и какво да правят. А също - да изисква строго нещо от държавата. Въпреки пъстротата в предявяването им неговите изисквания към нея са все едни и същи - 
да даде пари
или да наложи
санкции,
или и двете

А щом авангардът на обществото ни е такъв, какви да са широките полуграмотни маси, които му подражават и се присламчват към него. Заради славното книжовно минало от Кирил и Методий насам маса българи се смятат за книжовници и разбирачи на българския език. Те са в плен на тежката заблуда, че щом този език им е роден, те го владеят много добре. Всъщност доброто владеене на езика се удава само на 3% от българите. Така е било и през Златния Симеонов век, и през Възраждането, така е и днес.

Езиковедите пък си пазят хляба. Всеки от тях се преструва, че правоговорът е административно наложена санкция на населението. Но ако му се възпротивят публично, ще си изгорят чергата наполовина и ще им остане да бъдат блюстители само на правописа.

За простите хора пък всичко е съвсем ясно - щом има правопис, не може да няма и правоговор. (На простия човек всичко му се вижда просто.) Така се е родила здравата тройна коалиция между елит, обслужваща го интелигенция и прост народ, че трябва да се говори правилно. Периодично тя изригва в негодувание я срещу депутатската реч, я срещу говорители по телевизията. И валят призиви да се вземат крути мерки да се говори правилно, книжовно. (Изразът "книжовен говор" е анекдот, оксиморон. Книжнината не говори, тя се пише и чете.)

Но кое говорене
е "правилно"?
Нормативният българския език е наложен през Възраждането от книжовници и дейци, родом от най-будните градчета от двете страни на Балкана. През XIX в. те се замогват много и логично най-голям процент младежи от тях са могли да се образоват в Европа. Тъкмо те заемат високите постове в новата държава - на депутати и министри. Петко Славейков например е бил председател на Народното събрание и после министър. Но още преди Освобождението той редактира първото издание на Библията на новобългарски, като избира за норма своя роден търновски диалект. Малко по-късно същият диалект чрез гласуване става основа на книжовния език.

Но подвеждането на правоговора по правописа е подвеждащо.

Да си представим, че властта в България вземе върхушка, родом от двете страни на Люлин - в Банкя и Пернишко. Днес това са политически най-будните райони и първо ни дадоха президент, после и премиер. Да си представим и че тази върхушка наложи със закон пернишката норма на говорене като в хита на "Хиподил" ("скакауец", "копеуе" и пр.) Днес това би се възприело като мракобесие, но преди 135 г. то все пак се е случило.

С възцаряването на един местен говор останалите се маргинализират и стават обект на подигравки. В Германия никой не се глуми с говорещите на някой от многото немски диалекти. В Лондон дори жителите на отделните квартали могат да бъдат разпознати по говора им, както прави героят на Бърнард Шоу в пиесата "Пигмалион".

А българите
тъпчат своите
диалекти
За тях правилно е само онова, което им е спуснато за правилно от властта. Техният робски манталитет се проявява и в отношението им към речта.

В резултат наистина безценното богатство на българските диалекти се губи, чезне. Най-тежки и непрежалими са загубите не във фонетиката (екане, мйекане, якане и т.н.), а в лексиката. А атласът на българските говори е невъобразимо пъстър. Най-красивите български думи са тъкмо в тях. Много думи са имали късмета някой писател да обогати с тях книжовния език и така да оцелеят. Повечето обаче вече са убити извън речниците - малцина ги знаят, още по-малко си служат с тях и никой не ги разбира.

Правопис,
разбира се,
е нужен
безусловно. Писменото слово се фиксира веднъж завинаги върху хартия и това трябва да става по правила. Иначе няма да бъде разбирано еднозначно без разяснения на автора му - в негово отсъствие или много след неговата смърт. Правописът е закон, а законите са една от спойките, които крепят държавата и които слепват българите в общност.

Докато говорът е спонтанен и при него думите отлитат с произнасянето им. Живата реч е лична собственост на всеки, тя е част от идентичността му. Както частната собственост в България е неприкосновена, така и живата реч не може да се забранява, подменя, отнема и санкционира по никакъв начин. Човекът е свободен само когато може да говори свободно и както му е присъщо.