Преди година си отиде Валери Петров, да си спомним за него в стихове
24 часа
снимка: Булфото
Преди 1 година на 27 август в 4,30 ч сутринта ни напусна Валери Петров.
Големият поет, драматург, сценарист и преводач не можа да се възстанови след тежък инсулт и издъхна във Военномедицинска академия на 94 години.
Валери Петров бе космос от философия, изречена с най-най-простички думи, които няма как да не стигнат до детското сърце или да стоплят побелялата душа на старец.
Да си спомним за него със стиховете му.
Сбогуване с морето
Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.
То се сбира, разрежда се, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.
А пък колко обичам те:нейде встрани,
не летовищно- диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:
със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,
и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива, прозрачна медуза.
Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз-
аз съм само зад тях минувача!
Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години- какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре
чезнат зависти, страсти и слава.
И защо са ни те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!
Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоя пясък, море, все по- бързо тече
от добрия във лошия конус.
А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,
че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!
Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми- вечно подвижно- нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!
Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос!
Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято
и в мъглата- уу- уу!- като горестен зов
се дочува на кораби воя…
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност, жадувана моя!
За спящата принцеса
Спящата принцеса
сладък сън сънува
и в съня си вижда:
принцът я целува.
Времето минава,
принцът й къде е?
Спящата красавица
почва да старее.
Ей го, принцът иде.
Гледа. Отминава -
кой ще ти целува
бабичка такава!
Седемте джудженца
вадят кърпи, плачат.
Нажален, подсмърча
даже разказвачът.
Гореща молба
Дните есенни вече започнаха
и ми идва наум старостта
Нищо! – нека се смесват на плочника
жълто слънце и жълти листа.
Още пръстите търсят писалката,
още радва ме топлия ден,
само дето смущава ме малката
аналогия с други край мен.
Млади хора, на помощ елате ми
в една есен подобна на таз,
щом напуснат ме сетните атоми
на живеца, заложен във нас.
Стоп! – кажете ми, почнал е залезът,
всички стихове вече да спрат.
Докажете ми с точна анализа
че е правилен вашия съд.
Това дело е дело обществено
и вий строги бъдете съвсем.
Аз не ще ви послушам естествено,
но това е отделен проблем.
Тъжен миг
По съкращение на щата
бе уволнена радостта
и се разбъркаха нещата,
подобно есенни листа.
Не ми е хубаво и даже,
направо доста ми е зле.
Какво в утеха ще ми каже
това разкаляно поле?
Какво тез къщи с балкони,
неогласявани от смях,
таз Витоша под небосклони,
останали без чудо в тях?
И пошла песничка долита
в ръждиво-охрения час
и в опит за самозащита
с усмивка сам си казвам аз,
че мислите ми натежали
навярно истински не са,
защото иначе едва ли
бих смогвал да ги понеса.
Така веднъж във снежната алея
Така веднъж във снежната алея
видях следи: „той“ бе минал с „нея“.
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия и сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукванетто на кълвача.
И продължавайки след тях да карача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата и клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия и дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той , разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но – уви! – не са
подобно тази среща във леса… –
Добрите писма
Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам печата на плика
и пътя му смятам във дни.
Мисля си: значи когато
бях вчера така натъжен,
листчето с радост богато
е вече летяло към мен!
Значи така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!!
Рано сутрин
Днеска нещо ме събуди
в пет, преди да станат всички.
Тихо. Само като луди
вънка чуруликат птички.
Слава Богу, в кабинета
е разтребено и чисто
и прозирните пердета
чакат слънцето златисто.
Ето мракът се отмята.
Дискът огнен се въззема,
тъй че чувствувам земята
част от общата система
и във мойта химикалка
дребната сачмица светка,
сякаш, че сама е малка
неизследвана планетка.
Свежо. Хубаво. Приятно.
Миг на щастие небивал.
Просто ми е непонятно,
как до днес съм го проспивал!
Пролетно
Вечната стара история!
Пролет отново цъфти,
главната аудитория
пак е разкрила врати.
И като весели птичета,
сякаш в радостен сън,
млади момчета, момичета,
с вик изсипват се навън.
В шумната майска виелица
врътна се мойта глава,
после пък изневиделица
“Търси се!” глас изрева.
Явно човекът за ядене
търсеше самокупон,
но си личеше, че гладен е,
по страховития тон!
Смешно ми стана и хубаво
в младия пролетен шум,
смешно ми стана. И глупаво
нещо дойде ми на ум.
Казах си: Ех, да би можело
тук да застана и аз,
Търси се! – силно, тревожно
да им извикам на глас.
Търсят се коли загубени
във факултетния двор,
търсят се погледи влюбени,
търси се пламенен спор,
търси се чувство, обхванало
някога някой си млад.
Търси се нещо, останало
20 години назад!
