Превъртелият психопат Здравко убива деветима за ден в софийско село

Бабите от софийското село Кумарица още плашат внуците с Кумаришкото чудовище. Под това прозвище се крие психопатът Здравко Рибаров. На Димитровден, 8 ноември 1931 г., той разиграва зловеща кървава драма.
По обяд Здравко се запива в кръчмата на Арсо Бенев. На съседната маса се черпят бившият кмет Лозе Лазаров и бившият пристав Стоимен Манолов, пише 24chasa.bg.
С двамата Рибаров има стари сметки за уреждане. Той пресушава две стъкла вино, мезва няколко кюфтета и удря вилицата в пода.
"Защо хвърляш вилицата, сине майчин?", обажда се Стоимен. "Ти баща ли си ми, та ме наричаш син!", скача превъртелият Здравко. Грабва едно шише и го запраща по масата.
Тримата се счепкват, намесва се и кръчмарят.
Обезумелият отива вкъщи да се въоръжи с нож и пищов.

На мегдана Здравко пресреща Лозе и Стоимен. Замахва и забива острието в гърдите на бившия кмет. "Уби ме!", отронва Лозе, рухвайки на земята. С добре премерено движение убиецът намушква и Стоимен.
Отстрани съселяни гледат сеир. Най-куражлията, дядо Коста Деков, се приближава и хваща убиеца за ръката. Онзи обаче вади револвера и стреля в стареца. После вижда, че първите двама още шават и хладнокръвно ги довършва.
Други двамина пробват да обезоръжат Рибаров. Той клъцва единия по ръката, изскубва се и отива да вземе брадва, за да продължи клането.
На излизане от вкъщи злодеят вижда случайно минаващия Малинко Николов. Пътьом го халосва с балтията, след което се спуска към снаха си Марта.
Ужасената жена бяга с петгодишно внуче на ръце.
Рибаров я настига - първо убива нея, после съсича и детето.
Следващите жертви са Мартините дъщери Вера и Стефана. Тъкмо започва да ги коли, ето че се появява брат им Младен. Момъкът грабва една вила и погва убиеца.
Двама стражари от куриловския участък наблюдават преследването, но не смеят да се намесят. Здравко се измъква и драсва към София.
След себе си оставя истинска касапница. Лозе, Стоимен и Марта са убити на място. Малинко и детето издъхват в Александровската болница. Там охкат и четирима ранени.
Обявена е награда за залавянето на кръвожадния Рибаров. Тиражиран е портретът му с отличителните белези: среден ръст, леко прегърбен, мургаво лице, черна коса, сив каскет, войнишка куртка, брич панталони, свински цървули.
Из столицата и околията плъзват слухове, че веднъж подушило кръв, чудовището
ще продължи да убива.
Няколко пъти го забелязват на различни места в София и покрайнините, блокират районите, но Здравко все се изплъзва.
В петък сутринта на 13 ноември злодеят е разпознат на Женския пазар. Зърва го хлапакът Милан Георгиев, който запомнил физиономията му от вестниците. "Ето го оня... Това е убиецът от Кумарица, дето изяде живота на девет души", прошепва момчето на случаен пристав. Униформеният зяпал сергиите със свой приятел пенсионер.
Човекът на закона вади снимка на Рибаров и я сверява с посочения. "Няма грешка!", заключава той. Приставът и пенсионерът тръгват по дирите му, като пътьом вземат за подкрепление и един стражар.
Хайката решава пръв да действа пенсионерът, защото е цивилен.
Храбрецът внезапно сграбчва злодея и с хватка, запомнена от младини, заклещва ръцете му. В следващия миг налитат формените. Страшният Здравко е вързан, обезоръжен и откаран в Дирекцията на полицията.
Оказва се, че Рибаров е стар техен клиент. Съден е за кражба и за закана. 
През 1916 г. получава смъртна присъда, защото вдигнал оръжие срещу ескадронния си командир. Спасява го амнистия.
През 1921 г. стреля по някакъв нотариус и получава 11 години тъмница. Излиза помилван в началото на 1929 г. Захваща обущарство.
За кумаришкото клане Здравко Рибаров е осъден на смърт чрез обесване и е тикнат в Централния затвор. Тук го сварва превратът на 19 май 1934 г. След политическата промяна затворът почва да се пълни с комунисти. За няколко месеца около 200 партийни функционери влизат зад решетките.
Има опасност червената зараза да плъзне по килиите.

Марксистът Жак Натан разказва: "За да изолират криминалните затворници от влиянието на комунистическата пропаганда и да предпазят затвора от общи акции на политическите и криминалните затворници, управата ни изолира в крайното южно крило."

На гроба на една от жертвите

Това помещение преди било обущарна, където се трудел смъртникът Здравко. Убиецът се вижда надежден на политическите и те решават да го спасят от въжето и да го спечелят за червената кауза.

"Освен това - аргументира се Натан - бяхме информирани от съселянина на кумаришкия убиец, политзатворника от София, конспиратора Йордан Танев, че екзекутираният бил съчувственик на Работническата партия."

През ноември Касационният съд потвърждава присъдата на Рибаров.

По партиен канал вестта прониква в пандиза.

"И така, решено бе да се проведе гладна стачка. Отказахме да приемем хляба и чорбата за един ден", свидетелства отново Натан.

Не всички вземат акцията присърце. Другар от Ботевградско с прозвище Генерала се оплаква, че не може толкова дълго да издържи без ядене. В крайна сметка обаче не става стачкоизменник, подчинява се на партийната дисциплина и не докосва храната.

"Бъркаше ли се в политическите борби в селото, беше ли член на някоя партия?", пита репортер на вестник "Утро" Кумаришкото чудовище. Здравко се почесва по тила и отвръща: "Какви политически борби, каква партия? Бях в армията, след това на война, а после близо десет години в затвора."

Набеденият съчувственик на Работническата партия е обесен призори на 27 ноември 1934 г.

Единственият ефект от гладната стачка е, че комунистите за седмица са лишени от свиждане и получаване на храна отвън.

Гладувалите обаче записват акцията с едри букви в своите биографии. Тя се превръща в героичен епизод от антифашистката съпротива, високо оценен след 9 септември 1944 г. Жак Натан, който е в центъра на стачката, става академик, народен деятел на науката и герой на социалистическия труд.

Друг гладувал, Борис Милев-Огин, също се издига. Той е заслужил деятел на културата, лично Тодор Живков декорира костюма му със златната звезда "Герой на социалистическия труд" и ордена "Георги Димитров".

Психопатът Здравко Рибаров вероятно е бил малко червен, защото, преди да увисне на въжето, отказва да се изповяда. Това може да е от марксизъм, но най-вероятно си е чист сатанизъм.