Проф. Валери Стефанов: Усилието да инвестират в себе си е изгубено време за младите

Интервю на Яна Йорданова, "Монитор"

- Проф. Стефанов, кандидат-студентите за пореден път бяха разочаровани от темата, която им се падна на изпита по литература. Този път ги разплака Славейков. Толкова ли ги плашат поетите?

- Това, че липсата на знание натъжава хората до плач, само по себе си е добър знак. Значи те осъзнават факта, че невежеството е лична катастрофа. На прага на Университета тази липса тежи най-много, забелязва се отдалеч и води до плач. Що се отнася до уплахата – знанието не е нещо, което трябва да ни плаши. По-плашещо е незнанието. Смятам, че не поетите плашат кандидатите. Те се плашат от самите себе си.

- Като че ли младите хора непрекъснато бъркат авторите. Миналата година дори бяха сбъркали Вазов с Йовков. На какво се дължи това?

- Дотам сме я докарали, наистина. Хора с дипломи, седели години наред в училище, които не знаят да четат и да пишат. Това се дължи основно на две неща, които съм отбелязвал неведнъж. Първото е, че училището не си върши работата по отношение на огромен процент от децата. Не е способно да обезпечи покриване на изискванията, които са му разписани. Второто е голямата лъжа с оценките, с дипломите, с матурите... Говоря за „системата” от подсказване, преписване, диктуване, толериране, надлъгване... За недопустимо снижените критерии. За една цялостна и трайна измама, която институциите упорито премълчават и утешително опаковат като истина.

- Но това означава и че наистина четат все по-малко. Смята се и че с всяка изминала година в университетите влизат все по-неподготвени кадри, защо се получава така?

- Причините са много и също са обсъждани неведнъж. Не ми се ще да се повтарям. Има ясни показатели, които доказват факта за снижаващото се качество на българското образование като цяло. Най-лошото е, че невежеството има способността да се мултиплицира. То вече не е белег на отделния занемарен човек, а трайна характеристика на едно занемарено общество. Неграмотните хора все по-агресивно заемат ключови позиции в държавата и това я обрича на траен упадък.

- Но така непрекъснато оглавяваме класациите по неграмотност, докога ще е така?

- Винаги сме изтъквали стремежа към добро образование като наша национална черта. Като колективна добродетел. Но вече не е така, приоритетите на по-голямата част от младите хора са други. Те приемат усилието да инвестираш в себе си като изгубено време. Но не бива да бъдат обвинявани само младите хора. Трябва да погледнем към собствената си отговорност и безотговорност като общество. Да се запитаме за същината на ценностната система, в която живеем. Да се запитаме доколко адекватни са инвестициите ни в образованието. Когато едно общество не успява да произведе знанието като ценен и високо ценeн продукт, какво друго да очакваме! Единствено това – да бъдем отличници в неграмотността. И първенци по агресивност в училище.

- Какво всъщност му липсва на училището, непрекъснато говорим за реформи, но знаем ли точно каква трябва да бъде промяната?

- Липсва воля нещо най-накрая да се свърши реално. И то да се свърши от компетентни хора, а не от чиновници, които докато медитират върху яйцето, пропускат смъртта на кокошката. Законът за училищното образование се пише и преписва вече години наред, все едно не е документ, а е епическа сага. Дали знаем какво точно искаме да направим – да, знаем! Трябва да си изградим обобщена представа за света, в който живеем, и за човека, който искаме да образоваме и възпитаме. На тази основа можем да стъпим и да задействаме методиките, по които да постигнем целите си. Трябва да следваме добрите световни примери, а не лошите си домашни навици. Трябва да променим съотношението между делата и празните думи в полза на делата. Българските образователни министри най-често приличат на пехливани – те дълго се хвалят колко са умни и решителни, но съвсем малко се „борят”, тоест вършат реална смислена работа.

- Какъв трябва да бъде съвременният учител, има ли формула на успех и ще се върне ли времето на даскала от миналото?

- Човекът не е само преносител на информация. Учителят също не е само това. Освен интелектуална сила, учителят трябва да излъчва емоционална стабилност. Да внушава респект, а не да буди съжаление. Добрият учител се справя въпреки системата. Добрият учител не е жертва на учениците и слуга на конюнктурата. Чиновниците са поставили българския учител в една сложна система от зависимости и подчинения и са ограничили свободата му да бъде себе си. Да бъде творческа личност.

- Наскоро един ваш колега заяви, че вече учители стават най-слабите кандидат-студенти. Така ли е?

- Всяко прекалено обобщение е неточно. Непрекъснато се обръщаме към миналото, за да покажем качествени разлики с настоящето. Битката за качествени учители е най-важната битка. Наистина, учителят десетилетия наред е бил авторитетната обществена фигура в България. А днес стоим и правим всевъзможни заклинания за неговото оцеляване. След като всички политици се канят да водят една грижовна, демографски ориентирана политика, нека да започнат оттам – от обществено значимата личност на българския учител. Да му дадат достойно заплащане и тогава да искат от него обективни резултати, а не измислени отчети.

- Какво им липсва на младите хора, имат ли достатъчно самочувствие? Какви са вашите наблюдения?

- Най-високо самочувствие има глупакът. Истинското самочувствие се излъчва деликатно, то не се натрапва, не крещи. Погледнете днешните български бабаити и ще се убедите, че те имат първия тип самочувствие. Те носят грандоманията, изписана на челата си. Младите хора се нуждаят от непрестанна подкрепа, от развитие на желания по-различни от непрестанно предлаганите им първични наслади и елементарни информационни продукти. Корабокрушенците са подавали сигнал да спасят душите им. Ние трябва да подадем ясен сигнал, че децата на България се нуждаят да бъдат спасени. Да бъдат емоционално приютени в родината си и институционално подкрепени от държавата си.

- Къде е мястото на българските университети, съизмеримо ли е с висшите училища в други страни на Европа?

- Университетите в България са като всичко останало в нея. Пазарът на висшето образование в България е пред колапс и скоро ще видим реалните резултати от него. Университетите вече се борят не за качествени студенти, а за спасителни бройки. Имаш ли „бройки” живееш, нямаш ли – приключваш. В световете на бройките силен е не ученият със знанието, а чиновникът с молива.