Само в "Петел": Героят от магистрала "Тракия" гледа жена и дете с 250 лева във Варна

Недко Петров

Фото Румен Сарандев

След кървавия ад на магистрала „Тракия“ до Пловдив на 15 юли 2011 г. Стефан Стойчев стана герой. Спасените от него хора в катастрофиралия автобус и близките им не намираха думи, за да му се  отблагодарят. В родния му Чирпан го направиха почетен гражданин,  провъзгласиха го и за мъж на годината за 2011-а.

Близо 32 месеца по-късно след знаковата дата за Стефан животът му е станал още по-труден. Пред „Народно дело“ той разкрива защо се е преместил да живее във Варна и да учи за висше образование и как едва свързва двата края и всеки ден се бори за хляба на семейството си.

„След случката на „Тракия“ шефът на МВР Цветан Цветанов ми обеща да започна работа в пожарната. Избрах Стара Загора, тъй като местният отряд се занимава с пострадали при катастрофи на магистралите и улиците, а мен горските пожари не ме влекат. Комисар Николай Николов обаче ми каза, че за да ме назначат, трябва да съм офицер“, връща се назад във времето Стойчев. Последният идва в морската столица и започва да учи задочно във ВСУ „Черноризец Храбър“ със специалност ЗНС. Остават му още 24 месеца, докато се дипломира, но смята да запише две години за една, за да вземе тапия по-рано. При него са съпругата му и 6-годишният им син. Тримата обитават мезонет, предоставен му безвъзмездно от президентката на Свободния университет.

„Това е единствената ни екстра. Ако я нямаше, нямаше да мръдна от Чирпан. Варна е голям град, но засега късметът ми бяга. Жена ми още е безработна, аз работя 15 дни в месеца към охранителна фирма на Златните, но с 250 лева как да гледам семейство“, откровен е Стефан. Той е получил предложение за работа от шефа на пожарната във Варна, но не бърза с избора. „Заплатите в Стара Загора и Варна са сходни, но ако се върна в моя край, поне няма да плащам наем за квартира. За общинско жилище във Варна пък нямам законово право да претендирам“, уточнява Стойчев.

Покрай настоящето няма как 31-годишният мъж да не се върне и към миналото. Или по-точно към онзи 15 юли. Признава, че вече не сънува кошмари от катастрофата, както е било в първите месеци след нея. И до ден днешен е приятел с хората от горящия автобус, на които е помогнал. Най-вече с Мая, която работи в столичната жандармерия, и Сашо от Бургас.

„След като изгасих с два пожарогасителя рейса, първа излезе Мая. Беше без скалп и цялата в кръв. Аз влязох вътре през задния капак, който вече беше изгорял. Видях момиченце, заклещено между седалките, на което нямаше как да помогна. Но 5-годишното й братче и баща им оцеляха. Малкият нямаше дори стъкълце или рана по себе си“, спомня си Стефан. Навън той попаднал на потресаваща гледка. Обезобразен мъж лежал на пътя и го покрили с одеяло, а красиво момиче беряло душа на тревата между двете мантинели. „Полицай й напипа пулса, но лекар уточни, че това са последните й секунди. След като момичето издъхна, униформеният служител на реда си хвърли баретата на земята, започна да я рита и да нарежда шофьора на автобуса“, разкри още Стефан.

Починалата е Марияна от Бургас. Била е модел в София. „С майка й до ден днешен се чуваме и виждаме. Искаше да й направи паметник на лобното място, но законът не позволява. Веднъж се върнахме там и ме помоли: „Стефчо, посочи ми поне мястото, където за последно я видя да лежи...“, разказа още Стойчев. Той често окуражава и спасилия се Сашо. Последният останал без кожа от лявата страна – на ръката и лицето, и се наложило да му присаждат такава от други части на тялото.

„Като заварчик на бургаското пристанище Сашо е вземал 2000 лева, а сега инвалидната му пенсия е 106 лева и има кредит от 600 лева на месец за апартамента. Двамата му синове са в чужбина. Не съм го питал дали му помагат, но Сашо е типичен пример как за секунди съдбата може да преобърне целия ти живот в нежеланата посока...“, завършва Стефан Стойчев.