Спомняте ли си Пламен Горанов? Мъжът, който пламна пред община Варна през 2013-а

Странно е, че сме склонни да забравяме толкова бързо. Странно е, че сме склонни да приемем всяко обяснение за една трагедия 

Веселин Златков

Спомняте ли си Пламен Горанов, мъжът, който пламна пред община Варна през февруари 2013-а?

Човекът, който даде лице на протестната вълна, заляла цялата страна в този момент, в който разчистването на обществото и политиката от монополите изглеждаше реално? Помните ли акцията за събиране на кръв, бденията, молитвите, песните, стиховете за „момчето от Варна“, цялата енергия, отправена от улицата към него, докато той водеше обречената си битка със смъртта?

Това всъщност не беше само негова битка, беше на всички, които непримиримо вярват, че животът в нашата страна не е напразен, не е изгубен, не е полуживот. 
Днес Пламен Горанов щеше да навърши 38 години. Може би щеше да е някъде в планината, може би щеше да се събере с приятели – във Варна или Добрич, в Свищов, в Търново или в София. Той можеше да е навсякъде, защото имаше страшно много приятели. Те днес със сигурност ще отпият една глътка в негова памет и останалото ще излеят в пръстта. А след това дълго ще умуват, ще спорят и ще се ядосват на държавата и света, в който живеем. При това с пълно право, защото Пламен вече го няма, а промяната, чийто вихър го отнесе, така и не се състоя.
В момента политическата ситуация в България е по-ужасна от всякога. Текат т.нар. преговори за ново правителство, а хората, които все пак спазиха своята част от „обществения договор“ и отидоха да гласуват, стоят и гледат невярващо. Преговаря ли изобщо някой с някого, или това е просто някаква пародийна хореография, преди на власт да се върнат същите, които бяха изгонени от протестите през пролетта на миналата година? Грижа ли го е някой за хората, които все още са готови да отстояват правото и достойнството си на български граждани, дори и това да им коства живота? Има ли изобщо значение какво искат избирателите, или всичко се подчинява на неумолимата сила на тънките сметки, в които печалбата на сметкаджиите отдавна е изчислена? 
Всички тези въпроси, които трябва да се задават директно и да изискват категоричен отговор, отдавна са се превърнали в риторични. Самите политически послания, дори и самите протести, до голяма степен са акт на празна риторика. И едните, и другите все повече напомнят някаква търговска рекламна стратегия, която просто има за цел да улови някого на въдицата си. Но наивниците ставата все по-малко. Тези мили наивници като Пламен Горанов, за когото гражданските права, работата в полза на обществото, отстояването на правото на мнение и правото на глас, не са просто фрази. 
Странно е, че сме склонни да забравяме толкова бързо. Странно е, че сме склонни да приемем всяко обяснение за една трагедия, стига то да ни спасява от гузната съвест и да неглижира собствената ни вина. Дори сме склонни малко по малко да разчистваме спомените си, все едно трием стари файлове от компютъра си. Сигурно скоро ще разчистим и Грамадата пред общината, последния най-ярък спомен за събитията, част от които беше и смъртта на Пламен Горанов. Всъщност Варненският общински съвет, на който той искаше оставката, когато пламна, отдавна има официално решение за това. Големият въпрос е колко всъщност можем да забравим, и в какво се превръщаме, ако изтрием от паметта си важните неща само защото са болезнени