Тъжната история на един български шампион, който мизерства със стотинките на майка си

Докато са на върха, животът на големите шампиони в спорта е като от приказките. Успехът им осигурява охолен живот, безброй почитатели и статут на герои. С края на кариерата си много от тях обаче се озовават в лепкав кошмар.
Просто защото са неспособни да се приспособят към действителността извън съвременните гладиаторски арени - стадионите, залите и пистите. Натрупаните пари действат като примамка за глутница измамници, маскирани като финансови съветници. Тези, които довчера възторжено са аплодирали, днес сочат презрително с пръст. А най-страшно е безразличието и забравата, които често тласкат някога величествените победители 
към лапите на саморазрушението и мизерията 
Примерите са безброй. Достатъчно е да споменем един от най-виртуозните гении на родния футбол Георги Соколов. Соколето дебютира в "А" група едва 15-годишен, а след това радва феновете на "Левски" в продължение на 11 сезона. Чудовищният талант обаче е съчетан с фатално влечение към чашката. След като се "пенсионира" едва на 27, Соколов е принуден да се изхранва като таксиметров шофьор и водач на цистерна. Дочаква сетния си час на 27 юни 2002 г., затворен като отшелник в апартамента си в столичния квартал "Иван Вазов". Сходна е участта на друг футболен виртуоз - бразилския маестро Гаринча. Гибелната му страст към алкохола го отнася в гроба едва на 49 години. А великият боксьор Джо Фрейзър - големият съперник на ринга на самия Мохамед Али, пропилява над 6 милиона долара, банкрутира и умира сам в малка стаичка зад тренировъчната зала, пише в. "168 часа".
Един друг голям шампион - щангистът Николай Пешалов, също добре познава нерадостната пътека от бляскавия живот до безпаричието и битката за оцеляване. Закърпва положението месец след месец и постоянно се бори с изкушението да продаде най-ценното, което му е останало - медалите и купите. Заплашен е да загуби жилището си и е принуден да преживява с пенсията на майка си.
Но нека започнем отначало. Николай се ражда преди 44 години в Пазарджик. Не му отнема много време, за да открие какво умее най-добре - да покорява огромни тежести и да побеждава съперниците си. Бързо попада в полезрението на Иван Абаджиев и се превръща в поредния успешен продукт в прочутата школа на Старшията. Както се предполага, 
тренировките са нечовешки
- всеки ден (а понякога и посред нощ) 
през ръцете на Николай и останалите национали преминават тонове желязо. 
Цената е висока, но плодовете са обилни. През 1989 г. Пешалов печели сребро на световно първенство. Същата година един друг състезател от желязната бригада на Абаджиев - Хубен Алипиев, заминава за Турция покрай Голямата екскурзия и Възродителния процес. Впоследствие под името Халил Мутлу стига до три олимпийски и пет световни титли. А малко по-рано турците са приютили и Наум Шаламанов, прочул се по света като Наим Сюлейманоглу. 
Междувременно Пешалов не губи време и също трупа медал след медал. Колекцията набъбва до три световни и шест европейски отличия - впечатляващо постижение дори в златната ера на родните щанги. А за разлика от повечето терминатори в този спорт той никога не е хванат с положителна допинг проба. Не успява да донесе на България само бленуваното златно олимпийско отличие - в Барселона през 1992 г. остава втори, а в Атланта през 1996 г. - с бронз. Междувременно създава семейство - днес дъщеря му Виктория е на 20 години, а синът Симеон - на 15.
Кръстник на децата му е един от основните му противници на подиума - Нено Терзийски
През 90-те цяло поколение български щангисти поема зад граница в опит да осребри непосилния труд и годините на лишения. Някои поемат към Австралия, други - към Катар. Сделките са изгодни и за родната федерация, която прибира тлъсти компенсации. Но не и в случая наПешалов. През 1997 г. след победата си на европейското първенство в Риека той остава в Хърватия с намерението да работи в страната като треньор. Дори подписва договор с немски клуб. Постиженията му в залата обаче са впечатляващи и местната централа му предлага паспорт. Документът 
е готов само след три месеца 
В началото българската федерация настоява за 250 000 долара срещу състезателните му права. После сумата е намалена до 100 000 долара, а накрая хърватите плащат само 50 000 долара.