Трагикомичен разказ за едно българско село: Вересиите с нови по-строги правила - със срок и погасителен план

Валентин Хаджиев, "24 часа"

Всеки може да пазарува на вересия, но трябва да се спазват правилата - сроковете за възстановяване на взетото и погасителните планове за големи суми. Почти няма магазин или кръчма в смолянските села, където да не се плаща разсрочено, но вече правилата са строги почти като в банка. Вересиите се пишат срещу име и с уговорка кога долу-горе във времето ще се погасят.

“Щом клиентът е точен, няма проблем да получава стоки на разсрочено плащане”, казва Асен Караметолов-Джони от златоградското с. Аламовци. В селото, което наброява 350
души, повечето са безработни или пък са строители, изгубили работата си в кризата.

Джони се конкурира с Валентин Чумезов, който има същия магазин на 20-ина метра разстояние от него с прилепено барче с 2-3 маси. Двете бакалии са, от една страна, конкуренция, но, от друга, си съдействат “картелно” на тема “вересии”.

 

Джони и Валентин през годините опитвали какво ли не. Първо въвели таван на борчовете до 100 лв. Мярката била взета, когато изчислили, че борчовете на съселяните им към тях общо възлизат на 14 000 лв. След това решили да не дават ракия и цигари, без да се плащат, защото са скъпи и затъват с много пари.

Сега дават нова вересия с условие за месеца да върнеш поне част от предишната. Следят вече общите вересии на човек да не надхвърлят 200-300 лв., за да може все пак да им остане някой лев - да има с какво да се зареди магазинът, обясняват продавачите.

“Имам неплатена стока за около 10 000 лв. Ако не ми ги върнат - фалирам. Но ако затворя, няма откъде да вземат стоки на разсрочено плащане, така че и те са заинтересовани”, казва Чумезов. Покрай смесения магазин той развива паралелна дейност - вози с микробус учениците от Златоград, за да може да не изгори съвсем финансово.

Джони веднъж вече фалирал заради дългове на съселяните си. Хванал се на работа като миньор, изкарал 2 г. и го съкратили. С миньорските заплати отново заредил магазина, защото иначе трябвало да стои без работа.

“В барчето дълговете са 6000 лв., в магазинчето - 4000. Поне с още една сума като тази съм изгорял през годините, защото много хора измряха и не си върнаха дълговете. А някои избягаха в чужбина и по полето”, казва Джони. 

В Аламовци са натрупали вересии за 20 000 лв.

“Две коли имах, стар автобус и камион - продадох ги. Имам студенти, които трябва да издържам, а хората не покриват вересиите. А от починалите как да ги искам.” Джони изчислява, че ако не е давал вересии, досега да е направил поне част от къща изцяло. Но знае, че това не е можело да стане - не му дава сърце да върне човек, който няма пари за хляб.

“Ако сложа таван, хората ще отидат в другия магазин да се записват и зарязват при мен дълга. Все сме роднини, дела ли да ходя да водя срещу тях, а и на какво основание, след като всичките ни договорки са устни”, обяснява 50-годишният магазинер.

Според наблюденията му възрастните хора са по-точни. Хем правели по-малко вересии, хем спазват погасителните планове. “Няма къде да бягаме, само въртим сметките и си покриваме хляба и издръжката за студентите. Почивки и уикенди не помним откога не сме имали. Няма как, ако не работим - няма да си платим тока и другите разходи. 

63-годишната Мария Карова се радва, че може да пазарува, без да се начисляват лихви.

Трябва да работим, дето се вика, денонощно. Когато имат хората пари - си плащат, всичко е от бедност. Синът ни изкара 3 месеца в Германия и сега има пари настрана, но след Нова година няма да има - пращам буркани, но няма как на буркани само да живее. Учи за минен инженер, защото тук друга работа няма освен в рудниците. Дано някой ден да стане нещо в България, ама не вярваме вече.

То животът в селата се крепи на тези вересии”, казва и съпругата на Джони Фанка Ваклинова. “Пенсионер съм. Вземам 600 лв., но едва дишам за тия пари, защото цял живот съм бил по рудниците. С пенсията храня 6-има души. Всички са около мен и са безработни, всеки месец се записваме на вересия.

За хапчета давам 100 лв. 63 лв. отиват за помпи, за да дишам. Жена ми и тя е болнава, нейните хапове са 60 лв. на месец. Едва се крепим и ако не са тези вересии - умираме. С пенсиите изкарваме 15 дни, следващите 15 как?

Като нямаш пари и като не ти дадат на вересия, трябва да лягаш и да умираш”, казва 71-годишният Илия Кануров.

“Правя вересии за хляб, не мога да изкарам без вересии. То не е срамоно, много сме бедни, а и безработни има много. Навсякъде е така. Цялата държава живее на вересия.
В банката вземат лихва двойна и тройна, а магазинерите дават на доверие. Но какво да правим, 105 лв. ми е вдовишка пенсия - имам само 22 г. стаж и сега чакам да навърша години да ме пенсионират с моя пенсия. 

Митко Асенов и Илия Кануров са бивши миньори.

Казват, че за сина, дето ми почина заради силикоза от рудника, и за мъжа ми ще ми дадат по 20% отгоре и се надявам да я карам без вересии”, казва 63-годишната вдовица Мария Карова. “Цялото село сме на вересия, тетрадките са пълни с борчове. То държавата живее с кредити, та ние ли да нямаме борчове. Едрите се измъкват и след като им фалира КТБ, но такива като нас, дребните, се крепим така да оцеляваме на добрата воля на магазинерите”, обобщава Митко Асенов, който също е пенсионер.

68-годишният бивш миньор взема 400 лв. пенсия, но с нея плаща 100 лв. лекарства и издържа и сина, снахата и внучето. Казва, че от всичко друго можело да се спестява, но по 5 лв. на ден за внучката ученичка гледа да има задължително.

“Вересиите към магазина общо са за около 10 хил. лв. Работя почти без печалба, тъй като дълговете я изяждат. Ако ги спра, хората ще вземат да ровят по контейнерите. Труден е животът, но давам шанс на съселяните си да оцеляват.

Дори и да обявя фалит, не съм банка като КТБ, че държавата да ми плати дълговете”, казва Чумезов. Според него вересията се крепи на доверието. Не е правно регламентирана. Подобна е ситуацията в десетки родопски села.

На картофите, градините и вересиите от такива като нас се крепят все още в селата да има някакъв живот, обобщава Джони. Магазинът в с. Дрянка е натрупал 5000 лв. несъбираеми вересии отделно от другите. Магазинерът Недялко Манолов казва, че от над 15 г. продава в селото, но такива задължения никога не е имало. Той записва вересиите в тетрадки.

“Натрупаха ги не пенсионерите, а работещите хора с 4-5-членни семейства, работещите са най-бедни. Вземат по 200-300 лв. заплати, а не им стигат за изхранването и затова затъват”, казва Манолов. Вересиите са за продукти от първа необходимост - хляб, олио, захар и сол.

В по-големите селища също се търгува на вересия, но там са по-предпазливи заради данъчните. Ако бъдат заловени, че сумите в касата превишават показанията на фискалното устройство, се тълкува като укриване на оборот и оттам на данъци.
Търговците се оправдавали, че разликата е заради пари, влезли през деня в касите им като плащане на взети преди време стоки, но невинаги минава.

Трудно е обаче да се докаже по неоспорим начин, че някой е пазарувал на вересия и дължи точно толкова, за колкото го съдят, обясняват магистрати. В Мадан например собственичка на магазина бе завела дело срещу 62-годишната Зекие Б. за 2500 лв. борчове. 39-годишната Райна А. имала магазин до 2011 г. в миньорския град. Тя твърди, че борчът се натрупал от 2010 до 2013 г., като давала на Зекие хранителни продукти и месо от магазина.

Зекие признава, че е дължала пари и вересии за хранителни стоки, но отдавна ги е върнала, след като през 2009 г. получила 30 000 лв. обезщетение за един от синовете си, който починал при катастрофа.

Магазинерката твърди пред съда, че Зекие дължи 2500 лв. със запис на сумата и подпис на длъжницата в тефтери за вересии. Съдиите обаче приемат, че искът е недоказан, тъй като няма дати срещу подписа. Те установили и че Райна А. претендира за вересии във време, когато вече е затворила дюкяна през 2011 г.

Окръжният съд отхвърли иска , като потвърди решението на районния съд в Мадан, с което дългогодишната сага на Зекие приключи, тъй като решението е окончателно и не може да се обжалва.