Тровят ли децата ни с амфетамини в столично 120 училище? И джънк фууд ли продава лавката?

Театър на абсурда или Параграф 22 се разиграват в столично 120 училище Текстът е само за неплашливи родители, със здрави нерви към „свинщината“ в държавните училища. Точно тук е мястото да уверя, че пиша това с уважение към труда на учителите, които са най-стойностната брънка в училищната система. Куха е администрацията, липсата на ефективен контрол от общината, „ненормалните“ правила, по които се печелят обществените поръчки за хуманитарни учреждения. Естествено, вечните „потърпевши” са учениците, нашите деца. А системата прави всичко възможно ние, родителите, да се чувстваме безсилни. Сега на въпроса.

През нощта на 30.04.2014г. прочетох публикация във Фейсбук на майка на дете от класа на сина ми, че е дала съмнително шишенце, което е намерила в чантата на дъщеря си, за изследване в Пирогов, и като резултат се е оказало, че в течността е установено наличието на амфетамини. В затворената група във фейсбук, която е създадена за родители на деца от въпросния клас, е публикувана снимка на шишенцето и изследването. С разрешение на майката, Кристина Биджеранова, ги прилагам и към този текст. Шокът от прочетеното, естествено, беше голям, но бързо започнах да навързвам и личните си впечатления. Вече бяхме минали през всякакви маневри за избягване храната в стола и въпросната лавка – сандвичи и кутии от вкъщи, храната от които се размазва в чантата; носене на обяд в училище, за което се подлагаме на различни акробатики; уговорки със сина ми: „Ох, изяж поне супата, пък другото го остави!“, когато има купон за стола; постоянните притеснения какво точно си е купил с джобните от лавката. Тук трябва да подчертая, че той е доста здраво дете, което тренира и никога не е имало алергии, гастрит и други заболявания. Но след като известно време посещава стола и лавката на 120 училище, се появиха разни симптоми за такива проблеми. Няколко пъти повръща, без реално да е болен, оплакваше се от болки в стомаха, появиха се обриви по тялото, определени от педиатърката като „хранително натравяне“. Естествено и самото дете ми сподели: „Мамо, много е гадна храната! Не мога да я ям!“ Сега ще попитате защо пиша за стола и лавката като за едно. Ами управителят е един и същ. Явно той е определящ за качеството на храната и на двете места. В този момент си припомнихме с мъжа ми и предупреждението на самата учителка в първия учебен ден, че лавката не е за препоръчване. Добре, де, но какво прави тогава в училището? И защо въпросният управител остава един и същ години наред, след като и родители, и учители се оплакват от него. Моят отговор е прост – Параграф 22! След всички тези положителни мисли в първия учебен ден след празниците, 07.05.2014г., се опитах да получа някаква конкретна информация и от самото училище, както и да се свържа с майката, публикувала поста. Естествено, освен мен това бяха направили и много други разтревожени родители. Но имаше и такива, които изобщо не бяха разбрали за „проблема“. Класната на сина ми ме увери, че директорката знае за случая, въпросните флакончета вече не се продават и са постъпили сигнали в съответните институции. Помолих я да слезем заедно до лавката, но тя се притесни – разбираемо е, родителите не е желателно да влизат в училището или поне е така според неговия правилник. Информацията все пак звучеше успокоително, но някак си не разсея съмнението ми, че това „флаконче“ е просто върхът на айсберга. Аз съм уверена, че моят син не е купувал от него, но затова пък явно е купувал куп други „боклуци“. Седнах вечерта с него и го помолих да ми опише какво точно продават във въпросната лавка – ето и част от неговия списък: „понички, вафли, черни дъвки, захарен памук, чипс, фанта, сокчета...“ Бързо отворих наредба 37 за допустимите храни в училище и каква изненада – по-голямата част от изброения списък изобщо не попада там. Същата вечер успях да се свържа и с майката, Кристина Биджеранова, направила изследването. Тя потвърди опасенията ми. Не ставало дума точно за съдействие от страна на директорката, а за разгарящ се скандал. Тук отново нахлуха личните ми спомени по отношение на съдействието от страна на заместник-директорката синът ми да не си тръгне по блуза в зимните месеци. Историята е доста забавна, но твърде маловажна в сравнение с настоящата тема. Само ще обобщя, че според правилника на училището – децата могат да влизат в сградата с дрехи, но да си тръгват от нея „голи“, защото родител няма право да влезе в салона, за да търси „загубените“ дрехи. Много ми е интересно как хора, които уж работят с деца, мислят единствено и само в рамки, правилници и догми. Така, сега идва последната част от театъра на абсурда. След като се уверих от разговора с Кристина, че ако ние, родителите, не направим нещо, наесен „отново с песен“ лавката ще си е същата, реших да се мобилизирам. Първо се свързах с всички познати, които имат деца във въпросното училище. Никой не сподели добри чувства към въпросните лавка и стол. Тези, които имат деца в по-горни класове, казаха, че проблемът тлеел от години, но явно въпросният управител здраво се е „окопал“, защото продължава да печели всички конкурси. Само веднъж това не се случило, но той осъдил училището и статутът му бил „възстановен“. Сега следва финалната част с екшъна, която е едновременно забавна и абсурдна. На 08.05.2014 г. извърших нарушаващо правилника на училището деяние – опитах се да снимам въпросната лавка. Естествено, това се оказа „голям проблем“ и възмути охраната, а липсващата директорка бързо дотича в училището. Все пак успях да направя няколко снимки, но не това е забавната част. По повод „недопустимото“ ми действие, няколко човека от училището ми обърнаха внимание и пред мен се разкри докрай схемата на Параграф 22. Естествено основната им грижа бе да не се накърни имиджа на училището. Нещо, с което аз съм напълно съгласна. Какви ли не неща могат да се извършат в името на това да изглеждаме добре в очите на обществото. Бързо ги уверих, че това е и моето най-горещо желание, и нямам нищо против училището като такова. Предложих да впрегнем общи усилия и да се отървем от г-н Тони /всички пред мен така го назоваха, никой не знаеше цялото му име, а аз само прибавям уважителната част/. И тук се появи разминаването. За училището схемата явно изглеждаше така – учителките виждат, че децата ядат нещо „нездравословно“ /насила написах тази дума, идваха ми доста по-груби определения/ и уведомяват директорката за това, а тя от своя страна се обажда на г-н Тони и той спира да зарежда въпросния артикул; и така до следващия път. Явно ми е проличало, че не съм във възторг от справянето с проблема, защото директорката побърза да ме увери, че всъщност децата рядко си купували от лавката, а често ходили за дюнери и до недалечния магазин „З45“. Тук вече окончателно ме втрещи. За да бъде взиман сина ми два пъти седмично от училище от треньорката му по таекуондо, изписахме фермани. Но иначе явно е нормално децата да се разхождат в търсенето на храна извън двора на училището. И за да разведря обстановката, си представих как ще направим акция в подкрепа на г-н Тони със следните плакати: „Оставете лавката на Тони! Децата вън!“. Естествено, първо родителите трябва да бъдат изтласкани до входа. Какво ги интересува тях какво се продава на децата им? Но да се върнем на съмнителното за „амфетамини“ флаконче, което стана поводът за всички вълнения. Директорката гордо ми извади две неразпечатани представители на въпросния продукт и заяви, че ги пази за независима експертиза. Което, разбира се, е похвално. Стигна дори до там, че да предложи „да отидем ей сега“ да я направим и аз направо подскочих от ентусиазъм. В този момент обаче, тя квалифицира сигнала на майката от класа на сина ми като „фалшив“, защото нейното флаконче било отворено и всеки можел да сложи амфетамина там. На въпроса ми кой е всеки, тя изказа доста странни хипотези, които ще се въздържа да цитирам, защото съм сигурна, че ще ги отрече. Попитах: „Добре, Вашите флакончета са неразпечатани, но как да сме сигурни, че са същите от лавката, които децата са купували, а не са подменени? Иззети ли са с някакъв протокол от въпросната лавка?“ Естествено в този момент директорката даде „заето“. Явно не предполагаше, че някой ще оспори нейната хипотеза. В този момент влязоха полицаите, повикани от IV РПУ, предоставих им личната си карта и им предложих да разгледат „престъпните“ снимки. Попитах директорката: „Е, ще ходим ли сега да изследваме флакончетата?“, но нейното намерение явно се беше изпарило и се разделихме с пожелание за нови срещи. Сигурна съм, че тя не желае такива, но какво да се прави, предполагам ще се наложат. В заключение искам да кажа, че пиша това единствено, защото вярвам, че родителите не са нито безгласни, нито безсилни и никоя частна „свинщина“ не може да издържи пред общия и обединен родителски гняв. Затова, родители, дайте воля на гнева си, той е градивен и може да спаси здравето на Вашите деца! * Настоящата статия не представлява твърдения в юридическия смисъл на думата и няма претенцията да бъде изчерпателна. Тук са изложени единствено фактите, такива, каквито са преживени и видени лично от автора на статията.