В Обект 17 край Лесидрен ракети няма, но всички, влизали там, дават обет за мълчние!

“Не разпитвайте - никой нищо няма да ви каже! Все пак става въпрос за секретна информация, отнасяща се до националната сигурност.” Това е отговорът на журналистическия интерес към подземния комплекс край ловешкото село Лесидрен, известен и като Обект 17, пише 24chasa.bg.

Тайнствената база разбуни духовете преди десетина дни. Там преди години е арестуван ексвъншният ни министър Соломон Паси. “Разхождахме се с приятели, попаднахме зад оградата и ни арестуваха. Хората с униформи се притесниха повече от нас. Извикаха началника и той дойде. Най-големият ми син, тогава 10-годишен, попита: “Тате, сега ще ни разстрелят ли?”, разказа Паси.

Не ги разстреляли, разбира се, дори им дали кола да се махнат час по-скоро оттам. 
Не мога да спекулирам какво наистина има там, каза още бившият дипломат №1. Той призна, че навремето е прибиран от милицията в гранични райони на Родопите, както и край охраняеми обекти в Люлин планина. “Какво е бъдещето на Лесидрен, вие, журналистите, ще разкриете”, посъветва Паси.
Бивши и настоящи служители там са подписали декларация за мълчание с давност 10 г. Дори и след изтичането им те продължават да държат устата си затворена с простото обяснение:“Българи сме. Просто забравете.”

Тази тайнственост дава храна за какви ли не слухове и предположения. Жителите на селото също не са наясно какво се крие в горските дебри, където е обектът. “Преди години имаше войници и знам, че там е пълно с ракети. Май досиетата са крили за известно време, ама не знаем колко”, казва местната жителка Снежана Пенева.

Тиражираните тези дни твърдения за подземен град в пещера, в който има психотронни оръжия, се приемат с насмешка от запознати с военното дело. Внасят и уточнение, че базата край Лесидрен не е поделение, тъй като в нея няма войници. Категорично отричат някога да са били складирани ракети или пък да са пазени досиета.

“Никога не е имало такива неща в обекта”, заяви отлично информиран източник.
Секретното съоръжение е разположено на около 3 км от Лесидрен. До него води асфалтиран път в окаяно състояние. От вековната гора не е останало почти нищо - поголовна сеч е оголила баирите наоколо. Изключено е цивилни лица да влязат в денонощно охраняваната територия. Там се пропуска само бус без отличителни знаци, с който идват на работа квалифицирани специалисти.

“Желателно е да са технически грамотни” е трудно изпуснатата подробност от бивш офицер. Всяка сутрин возилото ги докарва от Ловеч, а вечер ги връща обратно.
След знак “Задължително движение направо” веднага вдясно се появява бариера. Металната порта и къщичката за охранителя са зад нея. Куче посреща екипа ни с яростен лай.

Незабавно се показва и дежурният постови. “Снимките да се изтрият! Няма да правите сензации”, заплашително казва той. Тонът му изключва всякакви опити за преговори. Едва след тръгването ни, вече успокоен, се връща към задължението си да пази секретната база от любопитни натрапници.

Местните разказват, че подземният обект е построен в края на 70-те години по поръчка на държавата. Специално проучени и подбрани хора са участвали в изграждането му. Предвид конфиденциалността те също са дали обет за мълчание.

“Обектът е вдигнат върху 5000 дка, които са опасани с метална ограда. Слава богу, 
поне там гората е съхранена”, изрича с горчива усмивка бившият кмет на Лесидрен Въто Иванов.

Други подробности обаче не знае. Твърди, че със сигурност са излети тонове бетон, 
гарантиращи стабилност и защита на съхраняваната техника. Няколко етажа били под земята. “В това няма нищо сензационно. Нормално е всяка държава да разполага с подземни съоръжения. Дори африканските страни имат”, допълва военен ветеран. (Виж карето долу).

Обяснява, че в случай на бомбена атака това са най-сигурните убежища. По соцвреме комплекси под земята са изградени в цялата страна. Да се говори обаче за подземни градове, е нелепо и смешно, заяви бивш партиен ръководител.

В Ловешко има обекти на доста места, но само няколко са действащи. Други отдавна 
са оставени на капризите на времето - атмосферни и политически. Такъв е случаят с бившия военен строеж в курортното троянско село Шипково.

През 2010 г. МО обяви за продан митичния обект, за който в годините на прехода се изписаха куп небивалици. По проект сградата е била замислена като профилакториум.
В действителност обаче е трябвало да бъде команден пункт на Варшавския договор в случай на военен конфликт. Предвидено било да приема посетители от 1991 г., но демократичната революция осуетила това намерение.

Хората в Шипково лелееха надежди внушителната 7-етажна постройка, с още 4 етажа под земята, да бъде приватизирана от чужденци, които да я превърнат в модерен хотел. Като потенциални кандидати бяха спрягани арабски милионери и техни руски събратя, които да доведат насам зажаднели за зеленина обитатели на пустинята или донбаски
миньори.

И макар че за колосалния комплекс в местността Крушево, включващ 13 сгради и поземлен имот с площ 169 296 кв. м, бе определена начална тръжна цена от 6,127 млн. лв., купувач не се намери.

При посещение на бившия премиер Бойко Борисов в Кувейт и Катар се разбра, че арабите се интересували от подобна инвестиция. Те търсели място, което да съчетава прекрасна природа с минерални води, спокойствие, чист въздух, зеленина. Цената за тях не би била проблем - тя е под 2 млн. лв., силно редуцирана през годините.

 

Военните: Обектът не е наш. За МВР темата не е интересна

Цяла седмица служители от дирекция “Инфраструктура на отбраната” на МО издирваха в архивите някакви сведения за митичния Обект 17. Накрая пресцентърът на ведомството категорично заяви, че дори и да съществува такъв обект, армията няма никаква връзка с него.

В МВР обаче не бяха толкова конкретни. Високопоставен служител деликатно отклони питането, без да посочи някакъв мотив. Просто темата не му се стори интересна.

Тук му е мястото да припомним думите на ексвъншния министър Соломон Паси, попаднал случайно на обекта край Лесидрен преди десетина години. Когато се прибрал в София, той попитал колеги от вътрешното ведомство какво представлява чудото, на което се бил натъкнал. Отговорили му - нищо особено, документационен център.

Дали наистина в гората край Лесидрен се съхраняват някакви архиви и какви точно са те, може и никога да не се разбере.

 Кадафи имал 15 бункера в Либийската пустиня

“Бях на работа в Либия последните 2 г. преди революцията. Извадих късмет договорът ми да изтече и да се прибера в България, без да ме застигне превратът, при който либийците направо обезумяха. Иначе можеше и да не видя близките си повече.” Това разказва бившият военен Пламен Стоянов пред “24 часа”. (От съображения за конфиденциалност името му е променено - б.р.)

“Заминах за арабската страна след обстойно интервю в либийското посолство в София. Дълго проверяваха познанията и уменията ми за боравенe с огнестрелни оръжия. Явно съм отговорил на изискванията, защото ме одобриха за охранител на един от подземените бункери на Кадафи.

Впоследствие разбрах, че по негово изрично разпореждане за тази дейност са наемали само българи и поляци. Сънародниците му били много продажни и на тях не можело да се разчита, казвал той.

Обектът, който охранявах, бе един от общо 15-те, пръснати в пустинята. Най-близкият малък градец бе на 180 км. Дотам ме караха с военен хеликоптер и ме оставяха на 5 км от бункера. Стоварваха ме и отлитаха, за да не знаят къде е съоръжението. С кола се придвижвах до него за 24-часово дежурство.

Влизаше се през дебела 40 см метална врата. Стената, опасваща комплекса, бе от армиран бетон с дебелина 13-14 м. Внушителната сграда под земята бе кръгла, с диаметър 500 м. Правеше впечатление архитектурното решение - всичко бе издържано естетически и то в бяло. Под сурдинка ми казаха, че хората, построили това чудо, са били ликвидирани. Сещайте се защо.

Автономност на съоръжението даваха хладилни помещения, заредени с храна, която да стигне за 2 г. Осветлението, отоплението и вентилацията се осигуряваха от миниатомна централа. Имаше и собствен водоизточник. Натъпкано бе с оръжия и боеприпаси. Вътре бяха разположени 2 противосамолетни ракетни установки.

Вземаха се изключителни мерки за сигурност - щателно ни проверяваха при влизане и излизане. Комуникацията с външния свят се осигуряваше от радиорелейна станция. С перископ следяха за движение в охраняваната зона. Допълнителна сигурност на повърхността даваха топлинни сензори и мрежа от инфрачервени лъчи. Ако те регистрираха движение в периметъра, се стреляше без предупреждение.

Обслужващият персонал бе от 20 души, които нямаха право да мърдат от бункера. Обясниха ми, че тогавашният закон давал право да бъдат мобилизирани до края на дните си. За живото си погребване получавали огромни суми, отделно се изплащали тлъсти заплати на семействата им.

Бях охранител на бункера 3 месеца - до момента, в който разбойници от Чад свалиха хеликоптера, с който идваше сменникът ми. Момчето оцеля, но загуби двата си крака и аз реших, че е по-добре да съм ниско заплатен, но жив.

Изпратиха ме на ръководна длъжност във военен завод, произвеждащ оръжия, които всяка седмица караха в Тунис и съседни държави. Веднъж Кадафи дойде на посещение в завода и настоя да му бъдат настроени ловни карабини - отиваше на сафари в Танзания.

Възложиха отговорната задача на мен - едно, че си разбирах от работата, и второ - заради паническия страх, който изпитваха от него. В случай че не останеше доволен, аз да съм потърпевш.

Обаче той хареса настройката. След сафарито дойде лично при мен, благодари ми и попита какво искам като награда. Помолих само за автограф върху негова снимка. Усмихна се, драсна посвещение и си тръгна. По-късно ми приведоха допълнителни 1000 евро към заплатата - казаха, че той наредил от благодарност.”