Валери Петров, 1993 г.: Стихотворението е ръка върху рамото на читателя

Това е първото интервю на големия поет Валери Петров в "24 часа". То е от 1993 г., с автор Иван Матанов:

- Г-н Петров, давали сте не едно и две интервюта в медиите — всеки иска да надзърне в душата на поета...

- Наистина, напоследък доста „се отворих" на интервюта. А уж бягах от подобни изяви, които винаги са ми се стрували нескромни. Но обещавам: след настоящото интервю (и още няколко), вече няма!
- Чувствате ли се ограбен след подобни интервенции, както и след публику- вавето на едно стихотворение?
- Не, не се чувствам. Кой се съгласява доброволно да го грабят? Това се отнася за интервютата. А колкото до стихотворенията, нали те се пишат, за да бъдат публи- кувани! За мен всяко стихотворение е опит за контакт с читателя, при който и двамата печелим, когато то е добро, разбира се! Човек сякаш слага ръка на рамото на другия и му казва: „Аз така мисля, така чувствам. А ти? Съгласен ли си?"; и е щастлив, ако усети, че другият казва: „Да." Така че за какво ограбване може да става дума тук?
- Противоречиво се възприемаха изказванията ви във Великото народно събрание. Защо според вас толкова литератори се захванаха с политика?
- Че какви изказвания съм правил, та да бъдат възприемани противоречиво? Веднъж се опитах да кажа нещо и бях възпрепятстван още в началото. А в това че мнозина литератори - моя милост, включително — взеха участие в политическите акции през първия период на промяната у нас, няма нищо чудно. Чудното е, че някои от нас така се вживяха в новите си роли, че забравиха и за литературата, и за литера- турния език. Тъжна работа. Изглежда, че не пишещата машинка им е била истинско- то призвание...
- Убеден социалист сте, но никога не са ви наричала „партиен поет. Поставяте ли личното творчество над идеологията?
- Прав сте, „партиен поет" никога не съм бивал наричан. Квалификациите са били по-често в обратното направление. Но в действителност съществени противоречия между творчество и идеи при мен не е имало и няма, макар тези неща да са сложни. Виж, различия между цялата ми душевна същина и тясното виждане за „партийността" в изкуството са съществували винаги. Обикновено същината ми е надделявала, но зная и доста случаи, когато съм давал вяра на една или друга догма. И в тези случаи резултатът е бивал винаги спад на художественото равнище.
- Споделяли сте, че сега не е време за поезия. Не се ли абсолютизира днес този стих на Вапцаров?
- Навярно съм казвал такива думи в мигове на огорчение от днешната ни атмосфера. Но времена „за поезия" и „не за поезия" няма. Историята на литературата отсъжда по-късно, обръщайки се назад, кое време е било благоприятно за поетическото творчество, и кое не е било такова. И нещо повече: това странно растение, поезията, май покълва и цъфти по-буйно в студа и вятъра — творчеството на самия Вапцаров е потвърждение на това.
- Впрочем, познавахте ли се с Вапцаров, и — ако да — какви са впечатленията ви от него?
- Не, не сме се познавали с Вапцаров. Пътищата ни безспорно са се кръстосвали (например в известното кафене „Средец"), но някак си сме се разминавали. И аз много съжалявам за това.
- Мнението ви за процеса па дегероизация у нас...
- Вие на тази развихрила се вандалщина (била тя с чук или с перо) „дегероизация" ли й викате?... Не се обиждайте, не към вас е отправено възмущението ми. Но каквото и да кажа, „скръб ще бъде, майко моя!" Според мен може да си дълбоко несъгласен с мислите на този от бронзовия бюст, но нали той е умрял не в преследване на користни цели, а за нещо високо? Тогава? Ще ми се да цитирам финала на едно прочуто стихотворение на американския поет Робърт Лоуъл. То много подхожда за случая, защото разказва за туй, как един бронзов барелеф в памет на загиналите във войната между Севера и Юга се тресе под ударите на екскаваторите, строящи нов подземен гараж. Този финал, набързо преведен, гласи:
„...Разперили плавници, дълги коли
се плъзгат, подобни на риби. 
Дива сервилност, отлично гресирана, 
лети по асфалта."
Но ние тези стихове и тези поети, свидетелстващи за една друга Америка, не иска- ме да ги знаем. На нас дай ни тв сериали, Стивън-Кинговци и тем подобни!
- Но сонетите на Шекспир, преведени от вас, се изкупиха мигновено. А се говори, че бездуховността е взела невероятни размери...
- Това за бездуховността, уви, не е лъжа. Някакъв нов човек — груб и некултурен печалбар — се среща все по-често у нас и сърцето ме боли от това ново явление. Кой е виновен за него? Миналото ли? Или настоящето? Или и едното, и другото? А бързото разпродаване на „Сонетите" не ме успокоява: хиляди верни привърженици на красивото се намират и при най-страшната духовна криза. Макар че все пак успехът на книгата ме радва, то се знае.
- Салваторе Куазимодо твърди, че „поетът е сам върху лицето на земята, прободен от едничък слънчев лъч?"
- Да, понякога поетът се усеща самотен, неразбран. Това с особена сила важи за поетите на Запада, едни от които е цитираният от вас Куазимодо — те наистина пишат на един трудно разбираем език и, естествено, страдат от вакуума, който се е образувал около тях. Аз ги виждам подобни на музикални кутийки, захлупени под стъклената камбана с изпомпан въздух: звънтят, а пък мелодийката им не се чува. При нас пък днес е обратното: мелодийката ни — доколкото я има — се заглушава от политическата шумотевица. Но що се отнася до разбираемостта, моят език е по начало ясен и контактът ми с читателя — лек. И, не се усещам самотен.
- И традиционният въпрос: над какво работите тези дни?
- Току-що завърших превода на едно либрето за нашия Музикален театър. Много ми хареса известният мюзикъл „Цигулар на покрива" по повестта на Шалом Алейхем „Млекарят Тевие". Приех да преведа текста му и се надявам, че спектакълът ще има успех. А утре какво ще правя, сам не зная. Навярно каквото съм правил цял живот.

 

Щурчета

Среднощ, измъчен от слова,
от листа вдигнах аз глава

и над полето чувам, ето:
„кри-кри" - гласчето на щурчето.

И първи път почувствах аз,
че всъщност този негов глас

едва ли е забава лека,
тъй както мисли си човека.

„При този буболечи ръст
така далеч околовръст

нощта да огласяваш с песен -
това е труд, и то не лесен,

и сигур тоз другар звънлив
трещи като локомотив!

Каква ли неразумна сила
да бъде тъй е нагласила?"

Тъй казах си. Но чух след миг
да казва той на свой език:

— Каква е силата, не зная,
но вероятно е оная,

която в нерви, труд и пот
и теб тресе те цял живот

Дано се чуе но-далече
и твоят звук на буболече. —

Тъй каза той. И за момент
смути ме тоз му аргумент,

но ето че след малко в мене
усетих радостно трептене

и тъй над стихналия град
със моя мъничък събрат

сами сред тишина голяма
заскърцахме отново двама. 

Вик от детинството

Откъде се намери, откъде се намери,
долетяло до мен като в сън,
това тънко: „Валери!"
и след малко: „Валери!"
на децата отвън.

Знам, уви, тоя зов от далечното детство
не за мен, не за мене е той -
викат друг един малък,
живеещ в съседство,
едноименник мой.
Но макар че от случки, подобни на тая,
честно казано, малко боли,
аз преглъщам я мълком, защото си зная:
ще е смешно, нали,

ако горе, от свойта библиотечна бърлога
се надвеси набръчкан старик
и отвърне с плачливо: „Не ме пускат! Не
мога!"
на детинския вик.

   Мания за преследване

На един психиатър познат
се оплаках от своите страдания.
— От шест месеца — казах му, — брат,
ме измъчва натрапчива мания.

Чувствам, този ми нещо крои,
онзи гледа към мен с подозрение,
разни хора, не зная кои,
клеветят ме при всяко движение.

Измъкни ме, приятелю мой,
на тез болни представи от клетката!
— Лесна работа! — каза ми той. —
Съблечи се! Легни на кушетката!

Но след прегледа, легнал и прав,
той погледна ме малко стеснително:
— Абе, ти май изглеждаш ми здрав.
Да не би да те гонят действително?