Варна 2013 г.: Протестите, които ни събраха и разделиха

Веселин Златков

Протест! Това е думата, която ще остане като емблема на 2013-а не само за Варна, а и за цяла България. Независимо кой за какъв протест се сеща, независимо коя от всички каузи, извадили хората на улицата, е подкрепял, през тази година всеки протестираше по някакъв начин. Това се отнася дори и за тези, които просто гледаха – кой от балкона или от прозореца на блокирания от демонстранти автомобил, кой в удобното си кресло пред телевизора. Или пък дълбоко в дебрите на фейсбук, както се случваше твърде често. Безразличните и тези, за които вълненията на народа са просто забавление, сеир, все пак излязоха повече от активните граждани. Всъщност наивно е да се смята, че обратният вариант изобщо е възможен. Желанието и амбицията за промяна, съзнанието, че всеки гражданин може да отстоява правата си, не са дадени на всеки. А в началото на годината нещата изглеждаха сякаш по друг начин.
Трудно е да се обясни защо 
най-масовите протести у нас през тази година бяха във Варна 

Най-сложно е да се каже кое беше свързващо между всички тези хора, изминаващи всеки ден километри, скандиращи „Мафия!“ и развяващи българското знаме. Определението „протести срещу монополите“ в крайна сметка се разкъса между всички послания, които се чуха към края на миналата зима. Едни искаха оставки, други искаха направо разпускане на партиите и рестарт на българската демокрация от нула.

Пламналият пред общината Пламен Горанов протестираше срещу политическото и икономическото статукво в града, най-вече срещу кмета и Общинския съвет, други – за по-ниски такси за тротоарно право.

Призивите за национализъм и национализация се смесиха в едно. Всички искаха по-ниска цена на тока и като цяло на съмнителния лукс да живееш в България. 
Може би точно това направи протестите толкова масови. Всеки имаше едва ли не собствена кауза, но всички бяха недоволни от това, че държавата ни не е такава, каквато са очаквали да бъде, а Варна не е градът, който толкова обичат. Да излязат на улицата, беше единственият шанс на гражданите да върнат достойнството си и да покажат, че властта произтича от тяхната воля. Воля, която в края на краищата много от същите тези активни граждани пропуснаха да изразят на последвалите избори, което пък е един от най-необяснимите абсурди, последвали февруарските протести.

Друг такъв абсурд е появата на нова влиятелна прослойка в обществения живот – вечните протестиращи, 
хора, превърнали понятието „гражданин“ в нещо като професия 
Платени или не, те започнаха да се появяват и да заявяват позицията на гражданското общество по един особено категоричен начин - дори когато тя беше всъщност тяхната лична или най-много на още десетина техни приближени. Когато логичното се случи, когато Бойко Борисов и ГЕРБ абдикираха от властта, а след тях и изгубилият каквато и да е подкрепа варненски кмет Кирил Йорданов, тъкмо тези хора си приписаха големите заслуги от победата на десетките хиляди протестиращи. Тяхното влияние във Варна продължава и в момента, но за съжаление вече предимно като средство за „гражданска“ легитимация на новото местно управление. А всъщност разликите между него и това, което дойде, засега са по-малко, отколкото приликите.
Разбира се, календарът на протестите през 2013-а далеч не се изчерпва с месеците февруари и март. След изборите и формирането на правителството на Пламен Орешарски, след признатата, но уви, твърде късно, грешка с номинацията на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, протестите станаха отново основното събитие за България. Много бързо обаче стана ясно, че това, което се случва на жълтите павета в София, не е това, което ставаше по булевардите на Варна. Новите протестиращи побързаха да подчертаят, че могат да си плащат сметката за ток, че това не са гладни бунтове, а целта им е съвсем друга – оставка на правителството. Известно време политическата цел на тези протести беше по-удобно да стои на заден план, докато не стана очевидно, че те далеч не са израз на спонтанно гражданско недоволство. 
Варна остана по-скоро безразлична към тази нова вълна от протести. Хората, склонни да скандират „червени боклуци“, се оказаха в пъти по-малко от тези, които в хор накичиха Кирил Йорданов с доста цветисти епитети месеци по-рано.
 Антиправителствените демонстрации в жегата 
на активния туристически сезон край морето увехнаха твърде бързо. Екзотични идеи, като тази да се спре движението по пътя за курортите в най-натоварения период, само помогнаха за това. Оказа се, че варненци предпочитат да работят, за да има с какво да платят сметките си за следващата зима, отколкото да демонстрират дясна ориентация. 
Но и това не беше краят на протестите във Варна. Пред общината отново се наредиха хора с плакати, този път по съвсем нова причина. Най-общо тези малки демонстрации, събиращи дни наред по 100 – 150 души, бяха заради желанието на хората да запазят препитанието си. То се оказа заплашено от решенията на общината, в която поне формално управлението не се промени – кмет от ГЕРБ, подкрепян от същото оцеляло мнозинство, което стоеше зад предшественика му. Работещите в „Транстриумф“ излязоха заради неясното бъдеще на частния превозвач. Собствениците на имоти и търговски обекти в Салтанат ги последваха заради перспективата да фалират, за да може кметът Портних да изпълни предизборните си обещания. Привържениците на забраната за колите пък отвърнаха с протести срещу областния управител. 
Така в рамките на 2013-а вълненията на гражданското общество увлякоха, а после и отблъснаха десетки хиляди. Поуката, която остава, е, че протестът е силно оръжие и наистина може да определя хода на събитията, но само когато статуквото отдавна не отговаря на техните очаквания. Къде обаче е границата на търпението ни, кой е повратният момент, в който не малка група, а всеки, който държи на себе си, осъзнава, че мястото му е на улицата? Едва ли има еднозначен отговор на този въпрос. И всъщност по-добре, че няма, защото иначе протестите ще станат бързо оръжие в нечисти ръце. Всъщност някои твърдят, че това вече се е случило, но за щастие зарядът на такова манипулирано недоволство в крайна сметка излиза твърде слаб.