Варна през 2014-а: Бедствие, доброволци и несбъднати планове
Веселин Златков
Отминаващата 2014-а се оказа една от най-сложните и противоречиви години за Варна в последно време. Тя започна с надеждата за повече спокойствие и стабилност, с увереността, че ще имаме възможност да си поемем дъх от обществените трусове и изтощителните политически водовъртежи. В началото й пред Варна се отваряха светли перспективи, способни да обединят положителната енергия на гражданите й – кандидатурите за културна и младежка столица, регатата „Тол Шипс“, обновяването на центъра. Отново се заговори за големи инвестиционни проекти, като строежа на нов терминал на пристанището, изграждането на „Южен поток“ и логичните икономически ползи за града от тях.
Някои от надеждите на Варна се оправдаха, други се превърнаха в разочарования, а трети направо се разбиха на пух и прах, при това заради фактори, които са далеч извън града, а в някои случаи и отвъд границите на страната. Но в крайна сметка всички тези събития бледнеят пред това, с което 2014-а ще остане в историята.
Потопът в „Аспарухово“ – най-тежката трагедия в последните години
На 19 юни неприятния летен порой изведнъж се превърна в нещо зловещо и невиждано. Варна се оказа за часове в някакъв различен сезон, а в социалните мрежи започнаха стремително да се разпространяват апокалиптични кадри на кални реки, които влачат хора, автомобили и помитат всичко по пътя си. Скоро след това стана ясно и най-лошото - има загинали. Още по-потискащо се оказа продължилото с дни издирване и установяване на точния им брой - 13.
Бедствие с подобен мащаб създава непреодолимо усещане на безсилие и отчаяние. От него не са застраховани нито институциите, нито хората, които ги представляват. Кой как е действал в най-драматичните часове на бедствието в „Аспарухово“, имало ли е или не „държава“ (по думите на кмета Иван Портних), е дебат, който започна, но така и не приключи. Той просто остана на заден план на фона на човешките трагедии, на разрушените домове и прогизналите от калта останки от предишния живот на пострадалите.
Случилото се в „Аспарухово“ обаче отвори и една друга, по-дълга и сложна тема, по която месеци след бедствието цари подозрително мълчание. Това е въпросът за общото състояние на инфраструктурата на града, за уязвимите й места и потенциалните опасности. Незаконното строителство, продължилото с десетилетия бездействие на институциите, замазването на проблемите, могат да са смъртоносни – това показа бедствието в „Аспарухово“.
Доброволците – лъчът на надеждата
Често в най-тежките моменти хората са способни да извършат най-прекрасните си дела. Така се случи и във Варна в дните след калния потоп. Варненци се проявиха като истински граждани, помощта за пострадалите се превърна в най-важната задача за хиляди. Чисто човешката съпричастност към трагедията се усети силно в цяла България, дори извън границите й.
Градът ни показа на практика, че притежава безценно богатство в лицето на своите хора, които не се колебаят да се включат там, където е необходимо.
За мнозина младежи доброволчеството се превърна в постоянно занимание. Независимо дали бяха нужни в „Аспарухово“, по време на регатата „Тол Шипс“, в многобройните летни младежки прояви - доброволците бяха навсякъде. Може би точно тяхната работа има най-силна заслуга Варна да спечели надпреварата за младежка столица на Европа пред 2017-а. Да си доброволец се превърна в нещо важно, престижно, защо не и модерно. В това, разбира се, няма нищо лошо, защото когато солидарността и грижата за другите излезе на мода, имаме безспорен повод за оптимизъм.
Твърде много пропуснати шансове
За съжаление, не можем да не се запитаме колко от тези млади хора, които споменахме по-горе и които са бъдещето на Варна, в крайна сметка ще останат в града ни. Уви, той вече не е онова привлекателно място за живот, което беше преди години. През 2014-а за малко се появи надежда, че често пренебрегваната от централната власт морска столица най-сетне ще получи заслуженото. Правителството на Орешарски, със сериозното участие на най-силното варненско лоби на държавно ниво от години, отдели 51 млн. лв. за местни проекти, някои от които на практика с национално и европейско значение. Изведнъж се оказа, че държавата може да намери пари за всичко – и за проектиране на новото пристанище, и за ремонта на Двореца на културата и спорта, и за строителството на нов факултет на Медицинския университет. За съжаление, властта, която беше готова да дава на Варна, се смени с друга, която вече е доказала, че, меко казано, не смята развитието й за основен приоритет. Първият резултат беше повторното спиране на плановете за строителство на нов терминал на пристанището. От големия проект за промяна на порта сега остава само едно половинчато решение за отварянето на част от Варна-изток към града, а и тя изглежда малко несигурна.
Застоят в развитието ни се усети особено болезнено след отпадането ни като кандидат за Европейска столица на културата. Голяма част от съгражданите ни съвсем искрено признаха, че сами не виждат града ни като достоен кандидат, особено на фона на конкурентите ни, които изглеждат по-уредени, по-чисти, по-организирани и цивилизовани.
През 2014-а варненци продължиха да гледат в краката си. В разбитите улици и тротоари, в извиращите между плочките „гейзери“, в разпръснатите от вандали боклуци, в изкъртените кошчета и колчета против паркиране, в неравните павета на новия център. Желанието и възможността да вдигнат очи и да видят очарованието на града си сякаш все повече изчезва у варненци. А и какво ново и различно могат да видят те, което да ги зарадва? Трудно е да се каже. Сигурно е, че Варна все още може да носи вдъхновение за този, който го търси. Дано обаче през следващата 2015-а то да стане по-лесно за откриване.
