Вижте сърцераздирателния разказ на българско първолаче за живота у нас и в САЩ
Трогателен разказ на момиченце от България, ученичка в първи клас на училище „Джон Атанасов” в Чикаго публикува български вестник, издаван отвъд океана, пише блиц. Записан е от учителката на Ан Винсент, чието име преди е било Веселина и разказва за два различни живота, между които не може да става и дума за сравнение.
Eто и самият разказ на сирачето:
В България се казвах Веселина, но тук съм вече с ново име- Ан Винсент. Това е фамилията на мама, която е дошла в Америка от Италия.
Сега си имам моя стая и знаеш ли колко много, много дрехи, играчки и барбита. И хладилникът пълен до горе. Дадоха ми и чисто нов таблет от американското училище.
Никога не съм имала толкова много неща. Преобличам се по три пъти на ден, защото много се харесвам в новите дрехи, Я ми виж новите ботушки! Вчера ми ги купиха. Нали са хубави? Още не мога да се разбирам с мама и със сестра ми на английски. Добре, че са родителите на София от моя първи клас в българското училище „Джон Атанасов” в Чикаго, за да ни превеждат по телефона, иначе е много трудно.
Веднъж мама цял ден ми повтаря „Бългерия та Бългерия...” , а аз така се изплаших, защото си помислих, че иска да ме връща обратно в Дома за сираци там. Обадих се на чичо Радо, бащата на София, и той ме успокои. Мама искала да ми каже колко била красива природата в България. Когато тя дойде да ме вземе от Дома се поразходихме малко с колата из страната, но аз не видях нищо толкова красиво. Тук е много по-хубаво Чудя се, какво толкова красиво е видяла мама там.
На училище ходехме пеш. А то беше много, много далече от Дома. Беше много студено по пътя. Нямахме чорапи и краката ни бързо замръзваха. Той, господин директорът на Дома, не може да насмогне с това, какво първо да достави - храна ли, дрехи ли, обувки ли... Та ни казваше, че чорапите са последното нещо. Ние всички разбирахме това и си ходехме със скъсаните стари обувки и с по един чифт дрехи, с които и спяхме. Лошото беше, че нормалните деца в училище ни се подиграваха, че не си сменяме дрехите и тогава ми ставаше много мъчно.
Питаш ме, нямаше ли автобуси от Дома до училището. Ама ти не знаеш ли, че там автобусите и колите са само за богатите? А ние бяхме бедни, много бедни. Ядехме само зелен боб и хляб на закуска, на обяд и вечеря. Леглата на всички бяха счупени. Опираха до пода.
Парното не работеше. Имаше някои счупени прозорци и беше много студено вечер.
Телевизорът ни изгоря. Директорът ни нямаше пари за нов, но той и токът все спираше, та нямаше какво да се гледа. Затова ни караха да си лягаме рано. „Лягайте и умирайте!”- ни казваха лелките. А на нас не ни се спеше още по светло.
Я гледай и колко много нови учебници ми даваш... Аз никога не съм имала учебници в България. Като отидем на училище на всички от Дома ни даваха по един комплект, но в края на деня трябваше да го върнем. Сигурно затова не мога да чета и пиша на български, а трябва да съм в четвърти клас И тетрадки нямахме. Нали ти казах, че директорът нямаше пари. И той беше беден като нас.
След училище нямаше много какво да се прави. Ако е студено, стоим вътре. И тогава най-много да се сбием с някого. Аз съм много добра в боя. Онзи ден в американското училище му казвам на един, да не ме изпреварва на опашката за обяд¸ а той ми се усмихва все едно го черпя с шоколадови бонбони. Такъв щях да му прасна, та едва се сдържах. Ти нали ми каза , че тук не можело да се бия? Даже да се докосва някого не можело, много чудно. А там, в Дома, щом се сбием ни наказват и тогава гледаме в една точка с часове...
Питаш ме как да помогнем на децата в Дома ли? Ами хубаво ще е да съберам малко дрехи, чорпи, обувки, но да не забравим, че ни трябват и по-малки размери, за най-маленките. Те са на три-четири годинки. Абе, слушай, дай да не се харчим за дрехи? С тези пари по-добре да изпратим работници. Работници трябват да ремонтират Дома, да оправят леглата, прозорците, тоалетните, плочките в банята, да оправят телевизора, че децата да имат какво да гледат там. Ето това да направим заедно... Искате ли?
