Жени Божилова: Два пъти умирах преди Николай Хайтов

В неделя следобед почина Жени Божилова, съпруга на писателя Николай Хайтов и един от най-известните български преводачи от английски език. Тя издъхна на 86 години в болница "Лозенец", пише блиц.

Ето откъс от едно от последните интервюта на Жени Божилова: 

Беше неделя... Когато ме пуснаха при Николай, беше упоен, с ледени ръце. Взех ги и питам лекаря: Какво му направихте? - Нищо, казва той, ще се съвземе, но ти не си добре. Отивай си вкъщи. Ние ще ти се обадим. Прибрах се. След два часа Елена слезе при мен. Чух само думите: Няма го вече чичо Николай… Никой не ми беше казал, че има левкемия. Неговата смърт беше трясък! Небето падна върху мен! Ванга се оказа права. Нас Господ ни събра. И Той ни раздели. Но вярвам, че животът не свършва тук, на тази земя. Трета част от интервюто на Жени Божилова - още весели и тъжни истории, размисли за доброто и злото, за живота и смъртта.

И така, след три години тормоз и страдания, игра на гоненица и криеница, най-после с Николай се събрахме. Бракът ни излезе сполучлив, не като Шекпировата пиеса „Напразни усилия на любовта”! Започнахме да живеем под наем тримата, със Сашо, детето на Николай, в едно малко апартаментче на ул. „Латинка”. И бяхме щастливи заедно. (...)

Но мина време и хазаите ни казаха, че трябва да напуснем квартирата. Точно срещу нас, на „Латинка” 15, видяхме, че махат покрива на една къща. Купихме плочата, потънахме в дългове, но си построихме голямо, светло и хубаво жилище. Долният етаж остана незастроен - на тухла, без прозорци, без вода и електричество. Собствениците на кооперацията успяха да се отърват от строителя, който се оказа страхотен мошеник. Но по онова време нямаше право да имаш повече от едно жилище, затова общината им възстанови парите и го пусна за продан. Започнаха да идват много и най-различни хора - Вили Казасян, Леа Коен с баща си, защото мястото беше хубаво и с хубава площ. Накрая дойдоха Луканови, харесаха го, купиха го в този му вид и започнаха да го довършват. Може и да те излъжа, но трябва да е било 1985 г. Прекараха вода, електричество, направиха го обитаемо. Така те заживяха под нас. За да не стават недоразумения и преструвки, още в началото Николай обясни кои сме и какви са нашите убеждения. Ние не сме като вас, каза им, не сме членове на партията и не й симпатизираме. Но ще живеем заедно.

Но веднага казвам - те бяха високоинтелигентни хора. Не съм познавала Андрей (Луканов) в работата му, познавах го като интересен, симпатичен съсед, с когото можеше да разговаряш за книги, за театър, за изкуство. Имаше невероятно чувство за хумор, беше изключителен кулинар. Когато пътуваше, носеше най-различни подправки и след това така готвеше, та чак до тавана оплескваше кухнята. Говореше пет езика - английски, френски, италиански, руски, испански. Беше от комунистическо семейство, което делеше хората на „наши“ и „нЕнаши“. Това му беше в кръвта. Но беше високообразован и затова - неприятна мярка за сравнение с останалите от неговите партийни редици. (...)

Бяхме в Израел. Десет дни отсъствахме от България. Когато тръгнахме, всичко беше спокойно. На 10 ноември 1989 г. кацнахме на летище София. Виждаме Мамалев, който тича към нас и вика: "Разбрахте ли какво е станало бе? Тато го нЕма вече!" Как така го нема? Ние го оставихме тук… - Ами, нема го! Прибираме се вкъщи, Лиляна, (съпругата на Андрей Луканов) чула, че сме се прибрали, качи се горе и потвърди: Свалиха Живков!

След един-два часа се обадиха от Асеновград и казаха на Николай, че брат му е зле, че е направил тежка криза от жлъчка, че душата му излиза. Николай взе едно такси и пое към гарата. Вечерта се качиха при мен Андрей и Лиляна, всички, разбира се, бяхме много възбудени. Казвам на Андрей: Добре, какво смятате да правите с хората от Комитета за гласност и преустройство, нашата интелигенция? Гонихте ги, арестувахте ги, чупехте им машините... Трябва да извикате тези хора да помагат! Въобразявах си, че на другия ден всичко ще стане, както е било преди 50 години. Андрей каза: Да, искам да се срещна с тях. Но не трябва да са повече от пет-шест човека. Да седнем, да поприказваме, да разбера те какво искат, да им кажа аз как виждам нещата. Но не искам официална среща. Трябва да е на неутрално място, а не знам къде. 

Обхваната от глупашки ентусиазъм, отвръщам веднага: Ама как! У нас! Половината от тези хора са мои приятели! Още утре ще се обадя на Блага (Димитрова)! Обадих й се, обясних й, а тя възкликна: Господ да те благослови! Ние не знаем как да се свържем с този човек! Такава беше, патетична. Казах й да избере пет-шест души и да ми се обади. Звънна ми след два часа и ми продиктува имената с телефонните номера, още пазя това листче.

Помоли ме аз да се обадя и да потвърдя, защото все пак „домакинята си ти“, каза. Денят беше събота. Луканов предложи да се съберем на 13 ноември, вторник, в 19 ч. Обадих се първо в дома на Желю Желев, когото не познавах, и обясних на жена му, че Блага вече е разговаряла с него, аз само звъня да потвърдя. На всички се обадих - Тончо Жечев, Стефан Продев, Йордан Василев, Петко Симеонов, Едвин Сугарев, Анжел Вагенщайн, Валери Петров и Марко Ганчев.

Николай се върна на следващия ден. Развълнувана му разправих какво съм направила. Той ме изслуша внимателно и каза: Сега някои от тези хора, които не ме обичат, ще решат, че се натискам да вляза в Комитета за гласност и преустройство. Че си приписвам заслуги, каквито нямам. Ще видиш какво ще стане! И то стана. Две години му забраниха да печати. Същите тези демократи го обявиха за страшен комунист. А до 10 ноември за Николай се говореше като за изверг фашист, бранник, който е рязал партизански глави и се фотографирал върху труповете с главите в двете си ръце!

Но да се върнем на срещата. Когато се събраха (ние с Николай и Лиляна стояхме отстрани), Андрей се качи и каза: Радвам се, че приехте поканата. Искам да ви попитам с какво и как мога да помогна? Да чуя вашите искания. Първото желание на някои от първите демократи беше да се върнат отново в редиците на БКП! Да. Колко тъжно… Андрей отговори: Този въпрос ще се уреди веднага. Друго какво искате? Няма нужда да предавам целия разговор. Говорено е много за тази среща. Поискаха да им се разреши да направят голям митинг, да направят плакати, да напишат възвание и то да бъде отпечатано. Той обеща, че ще разреши и ще съдейства. На другия ден Андрей ни каза: Всяка дума, всяка сричка, всяка запетайка, която се произнесе снощи у вас, е донесена в милицията. Значи между тях е имало доносници или поне един от тях е бил демократ доносник.

С Николай часове сме си говорили за всичко, което ни сполетя. Той е селянин. Обичаше България и смяташе, че българите са почтени и искрени хора. Накрая на дните си каза: Не познавам друг народ, който сам да си насапунисва въжето, сам да си го слага на врата и сам да си бута бъчвата...

Отиде си разочарован. Питаш ме защо... Ти не помниш онова време. Повтарям: всеки селянин имаше поне един декар земя, един кон или едно магаре и се чувстваше господар. Но след 9-и им взеха имотите, поругаха ги. И селяните дойдоха в града. Объркаха София и другите големи градове. Те нямаха градска, битова култура, а селска, с изрязаните пети на обувките, сложени пред външната врата. Като че кал ще газят. Децата на тези селяни бяха агресивни и претопиха гражданите. С остри лакти помляха всичко. Гражданите бяха смачкани, без самочувствие, бяха „буржоа“. Представи си една бистра река, върху която нахлуват кални свлачища и се смесват с водата. Ние сме кална река. (...)

Дар от небето е срещата и животът с Николай. Живях 44 години с човек, който не се промени в хубавия смисъл на думата - остана със своите възгледи и на своите позиции. Трагична беше раздялата ни...

Един приятел лекар ми каза: Обърни внимание, Николай е много блед. Да не прави кръвоизлив. Още на другия ден хукнахме към ИСУЛ. Направиха му пълен преглед и откриха само анемия, която постепенно взе да се засилва. Започнаха да му преливат кръв първо на 20 дни, след това на 15, на 10, накрая на пет. Не мога да го обясня добре, но след пет дни кръвта изчезваше и анемията се връщаше със страшна сила. Такова притеснение ме скова, че съм направила още един инфаркт. Мислейки, че много разбирам (защото бях прекарала вече два инфаркта), си сложих сама диагноза интеркостална невралгия. И не казвам на никого нищо. Взимам обезболяващи, чувствам се като парцал, а когато изляза навън в студа, просто искам да легна в снега. Но казвах си: Болният е Николай. На мен ще ми мине, това е простуда. 

Накрая отидохме в „Лозенец”, болницата, за да го стабилизират. Едвам вървя след Николай по една дълга алея. Искам да умра, разбираш ли! Бях уговорила преглед при проф. Донова и тя го прати за кардиограма. Помолих я да направят и на мен, защото не бях поглеждала сърцето си от 20 години, когато преживях втория инфаркт. Нося й я и сядам на канапето срещу нея, защото едва се държа на крака. Тя погледна кардиограмата на Николай, усмихна се и каза: Чудесно, сърцето е в добро състояние. Погледна моята и възкликна: Не мога да повярвам, че сте жива! И изчезна. След няколко минути се върна с една сестра, сложиха ме на количка и излязох от болницата след три месеца и половина!

Когато ми направиха коронарография, оказа се, че сърцето ми е черно! Виждах го на екран. Хазърбасанов, великолепен лекар, искаше да пробие поне едно съдче, да текне малко кръв - не и не! Но той беше много упорит. Трябваше на всяка цена да пробие. На третата коронарография изпаднах в клинична смърт - преживяване щастливо, красиво. Божествено блаженство!

Не съм видяла никакъв тунел или светлина. Но онова, което преживях, беше невероятно, прекрасно. Не знам кои са най-точните думи, с които да опиша това състояние - чувство на пълна свобода, което на този свят не можеш да усетиш. На пълно, божествено щастие! Безотговорност! Абсолютна! Теб те няма тук!

В девет вечерта съм "потънала" и в пет сутринта се събуждам усмихната! Над главата ми се надвесили четирима лекари с изменени лица (по Илф и Петров). Първо дотича проф. Донова. Дойде и прелестният хирург Георги Георгиев, седна до мен и каза: Трябва да решим какво да предприемем. Или да направим животоспасяваща операция (с която те вече си измиват ръцете), или … - Какво, питам аз? - Ами да ви оставим така. - И колко време мога да издържа? - Максимум 10 дни! Казвам: Ама вие мислите, че ще лежа така 10 дни, неподвижна, завита с чаршафа, да чакам да умра. Нека да опитаме. Много го обичам доктор Георгиев, душата си давам за него. Избродирал ми е сърцето перфектно! Казах му: Докторе, само с гоблени трябва да се занимавате след пенсионирането си. Но малко преди да изтекат 24 часа от операцията, аз умирам отново! 

Нямам пулс, нямам кръвно, нищо! Отварят ме отново и намират един голям съсирек. Бързат като луди! Масата е метална, аз лежа гола на нея. От електрошоковете става реакция и на местата, където съм била мокра, всичко изгаря - гърба и двете ми пети, едната до коста. И това сърце тръгва пак! Пак ме затварят с металните скоби... Но все едно не се случваше на мен. Никакво страдание не изпитвах.

Умът ми беше само в Николай! Всеки ден идваха при мен в реанимацията с Елена, племенницата ми. Беше смазан… Защото вече е знаел, че ще умре след два месеца. Но ме гледаше и не говореше. Душата ми се раздираше! Това беше най-ужасно за мен, тези безмълвни срещи. Когато се върнах у дома, бях жив труп. Не можех да седна в леглото. Лежах в спалнята с изгорен гръб, а Николай лежеше в кабинета си. Един път на ден едва се довличаше до мен.

Накрая... Беше неделя...

Бях уредила на другия ден да постъпи в болница. Но той направи сърдечна криза и повиках линейка. Когато го откараха към болницата, тръгнах след него с моята кола. Аз, която не можех да стоя права! Когато пристигнах, Николай беше вече в реанимация. Попитах лекарите: Какво става, кажете ми! Моля ви, пуснете ме да вляза! - Не може, сега го работят... Когато ме пуснаха при него, беше упоен, с ледени ръце. Взех ги и питам лекаря: Какво му направихте? - Нищо, казва той, ще се съвземе. Но ти не си добре. Отивай си вкъщи. Ние ще ти се обадим. Прибрах се. Обадих се на Сашо, сина на Николай, и му казах какво става. След два часа Елена (племенницата на Жени) слезе при мен. Видях лицето й и вече знаех, преди да чуя: Няма го вече чичо Николай…

Никой не ми беше казал, че има левкемия. Бил им забранил. И му говорех какви ли не глупости, как скоро ще се оправи. Един ден седим тук в хола един срещу друг и си говорим и той ми казва: Ей, ти се оправяш, а аз си отивам… - Как така си отиваш? Нищо ти няма! Другата седмица ще ти прелеят кръв и ще се оправиш. Неговата смърт беше трясък! Небето падна върху мен!

Но вярвам, че животът не свършва тук, на тази земя. Защото това преживяване, което имах по време на клиничната смърт, беше преживяване на душата, не на ума. Дълбоко вярвам, че тялото е тленно, а душата е някакъв вид фина материя, която не умира с тялото.

Когато Николай почина, непрекъснато го усещах около мен. Един ден изхвърли часовника от стената и го запрати в другия край на кухнята. Как става това? Има ли такава физическа сила? Мисля, че е бил гневен, искал е да направи нещо, преди да се раздели с този живот, но не е могъл. След това в неговия кабинет започна да пада една картина на Найден Петков. Три пъти падна зад канапето. Влизам - няма я! Стената празна, а пиронът стои!

Сещам се да погледна зад канапето. Намирам я, слагам нов пирон, на другия ден пак я няма. И така три пъти. Накрая рамката се счупи. Искал е да ми каже нещо, но така и не разбрах какво. Вечер, когато седях сама и плачех, виждах една сянка, която преминава през антрето. Бях сигурна, че си въобразявам. Но върхът беше, когато Даниела (Кънева, журналистката) беше при мен. Бяха минали два-три месеца от смъртта на Николай. Седим двете, беше по обяд, говорим си и изведнъж чуваме страховит трясък в антрето. Излизаме и виждаме как плочите скачат от пода на метър височина! Падат и се чупят с трясък! Забелязала ли си каква шарения е в антрето?

Не знаех какво да направя. Ходех на църква, палех свещи. Накрая извиках свещеник вкъщи. Прочете Киприяновата молитва, наръси цялата къща със светена вода и каза: Вече можете да бъдете спокойна, душата на Николай е успокоена. И вярно. Повече нищо не се случи. Само веднъж сънувах, че се отваря неговата врата. Нали видя, че апартаментът има два входа - единият води към неговия кабинет и той винаги влизаше оттам, за да си остави първо чантата, папките. И чувам, че се отключва онази врата и гласа му: "Гого*, върнах се!

Станах и отидох да го посрещна!

*Гого - така се обръщахме един към друг по време на нашата тайна тригодишната връзка. Когато заживяхме заедно, обръщението (Гого, Гошо) остана като някаква мила шега. Само веднъж разпалено разисквахме в кухнята в Яворово някакъв световен проблем и Николай се обърна към мен: Не, не е така! Не си прав, Георги!