За седма поредна година: 400 варненци в нужда разчитат на топла супа и парче хляб

Юлия Георгиева

Фото Румен Сарандев

400 варненци на ръба на оцеляването всеки ден ще получават купа топла супа и парче хляб през следващите четири месеца. Болшинството от хората, които имат право на помощта, са над 60-годишни. Те са самотни, болни и с минимални пенсии. Толкова минимални, че намират воля и сили да изминават разстоянието от дома си до социалните кухни в кв. „Чайка“ и „Аспарухово“ всеки божи ден, тъй като купичката с храна е от съществено значение за тяхното оцеляване, особено през зимата.

„Вкусна е храната, но е малко. Чувал съм за програми, по които дават първо, второ и дори трето, а ние получаваме само супа и хляб. Но аз съм доволен, нещо е, помощ е“, усмихва се скромно 82-годишният бай Иван. Той е онкоболен, с малка пенсийка, а на всичко отгоре и самотен – съпругата му починала преди време. За програмата научил случайно от свой бивш работодател. Кухнята, в която всеки ден 200 възрастни варненци си взимат храната, е тесничка. Голяма част от хората, които се редят от 13 до 14 ч. в делниците, се налага да чакат отвън на студа. „Ами не е приятно, но няма как“, спокойно коментира обстоятелствата бай Иван. Казва, че супата е вкусна и си заслужава ходенето и чакането всеки ден. Съжалява само, че местна супа вече се дава само веднъж седмично, докато преди било по-често. Обяснява си го с факта, че до декември кухнята е хранела само двайсетина души, докато от декември до март ще са 200. Огромната част от хората, които се хранят чрез кухнята, са пенсионери, но не всеки е в състояние да си вземе лично порцията. В такива случаи помощ могат да оказват близки и роднини.

Такъв е случаят на 83-годишна старица, която въпреки несгодите взима и своята супа, и тази на 62-годишния си син. „Той живее при мен и аз се грижа за него. Против е да идвам всеки ден тук и да се редя на опашка. Казва, че не иска нищо от тази държава. Аз също не искам. Не искам да съм тук, не искам хората да ме знаят. Предпочитам да отида да мета улиците, хартийките да събирам, ама да не взимам милостиня от държавата“, коментира старицата.

Работата е там обаче, че на тези години и с изпотрошените си крайници и ребра нито тя може да работи, нито пък някой ще я вземе на работа. „Смеят ми се и ме гонят, защото съм била с килийно образование, а днешните с по две-три висши са безработни“, коментира женицата и очите й, вече невиждащи, се пълнят с горчиви сълзи. Но тези младите, които я сочат с пръст и й се смеят, дали осъзнават времето, в което тази жена е живяла. „Че навремето, ако успееш да свършиш 7-и - 8-и клас, все едно си директор! Ние през преспи до шия сме вървели по 5 км, за да стигнем до училище, не е като сега. Не можех да уча, защото нямахме пари. На 16 г. от Добруджата дойдох тук, за да работя в завода.

А днес къде са заводите, къде е работата. Децата страдат, децата гладуват, защото няма нищо“, коментира жената, докато прибира старателно в пликче половинка хляб и кутийката с двойна супа за нея и за сина си. Обяснява ми с мъка, че смисъл от живота й няма. Още се държи заради сина си, заради внуците. Обяснява нещо, което човек трудно може да си представи, че е възможно. „Това парче хляб е един лев, а супата 50 стотинки. За края на месеца, ако ям тук, вместо да си готвя, ще успея да отделя няколко лева, за да помогна на внучето – да си купи тетрадки и да се изучи. Защото днес, ако не учиш, за никъде не си. Може улиците да отидеш да метеш, ама диплома трябва да имаш на всяка цена“, казва жената.

Горчивите сълзи потичат, когато си спомня съпруга си. 44 г. човекът работил, за да си отиде от този свят само с наръч никому ненужни документи. Да остави вдовица в нужда и син без перспектива. „Доживях да се случи това чудо, което моят дядо предсказа“, казва тя. Човекът, лекар по образование, си отишъл от земята с книга в ръка. Когато тя била едва на 13 г., той й завещал тежки думи за бъдещето на България. „Каза, че ще дойде време, когато ще бъркаме в казана, за да оцелеем. Че държавата ще бъде унищожена и разграбена. Че няма да има екология. Че ще дойде време, когато ще има много болни, защото храната няма да е чиста. Толкова думи ми остави дядо, а ето сега на моите 83 г. ги разбрах, защото всичко, що каза, се сбъдна. Дочаках това чудо да го видя. (Плаче.) Левски изгоря като пламък. Защо? Защото няма човеци!“, казва жената с извърната настрани глава да скрие емоцията. След миг поема към дома си, за да сподели със сина си милостинята – супа и парче хляб. А ако не беше тази програма, ако днес тази жена не си вземе храната, какво ще сложи на трапезата!?

„За съжаление това, което наблюдавам през последните 7 г., откак съществува програмата на чужда банка за безплатен обяд, виждам как групата на възрастните, самотни и болни хора, живеещи на ръба на оцеляването, става все по-голяма, как за тези хора всяка помощ е от съществено значение. За тях тези обеди през най-студените месеци на годината означават сигурност“, коментира Маргарита Драгнева, координатор на социална асоциация „Св. Андрей“, реализираща проекта на Париба.

Истината е, че програмата е недостатъчна. Във Варна това не е единствената възможност за прехрана през зимата. По инициатива на община Варна също са стотици онези, които получават подкрепа. Но дори и така помощта не успява да достигне до всеки нуждаещ се, защото хората, изпаднали в беда, вече са твърде много.