Защо останах

Пишейки това, се надявам то да не намери продължение след 20-30 години от типа на: „Какво си мислех през 2014″ или „Абе къде ми беше акълът тогава“. Напълно нормално е да съм оптимист, що се отнася до бъдещето ми, нали?

Петнайсти септември отмина. За първи път тази дата не бележи края на лятната ваканция за мен. Докато подреждам редовете надолу по листа, десетки очи на хора, с които доскоро деляхме една стая, пейка и изпитни тревоги сега гледат стреснати в квартирите си, някъде между Единбург и Франкфурт. Дванайсет години след като се научих да пиша „мама“, знам, че тя е в другата стая и спи.

Трябва да имам една причина за това все още да съм тук, да не се съм хукнал по държавите в търсене на по-добро образование. Такава, една, точна и ясна си нямам. Може би е твърде патетично да се мисли, че на човек му трябват повече от две сериозни причини, за да напусне родината си. Ако е така, съм един от последните мохикани на този тип вазовщина.

Вероятно е добра причина да напуснеш, ако имаш чувството, че Отечеството отдавна е напуснало теб. Е супер, но какво е отечеството, да попитам в духа на месеца. Осъзнавам, че пишейки това, все по-малко се питам: „Защо останах?“. По-скоро се чудя: „Къде останах?!“

Наскоро един приятел ми разкри целите си в живота и стратегията му да ги постигне. Те се обобщаваха със следното: „Ако до 30 години не направя пари от легален бизнес, почвам с нелегалния. Какво толкова, веднъж се живее“. Тук не прозира разпадът на семейните, националните и т.н. ценности и фактическата им замяна с материалното. Това е реалността. Защото колкото кандидат-затворници се возят в пресована немска ламарина, толкова смазани от работа хора нямат здрав покрив над главата си. Ужасното е, че не знам кои са повече, дори след наводненията.

За първи път от 12 години погледнах на 15 септември не като участник. На моменти беше забавно, но цялостната картина беше грозна и отчайваща.

Стъпкани цветя, докато ученици се бутаха да влязат на топло в мола. Притеснени физиономии, които се надяват касиерката да не им поиска лична карта, а само седемте лева и деведесетте стотинки за водката. Градът и основно градинките бяха претъпкани от унифорени и цивилни ченгета, дебнещи весели ученици. Неприятно е, когато се очаква засилена и масова употребва на наркотици и алкохол на първия учебен ден. Още по-неприятното е, че се случва.

Това засилено внимание от страна на полицията повече прилича на хайка, което наистина може да те накара да се почувстваш изоставен от държавата. Когато си напълно наясно, че полицията няма намерение да те пази от дилърите, джебчиите, пияни нацисти, ултраси с палки и ножове, а да те хване с една четвърт грам джойнт, не ти е до родолюбие.

Съвсем друг е въпросът, че марихуаната не е единственото, с което се ограничава младежта. И докато в държавата се поражда съмнението: „Абе дали е толкова вредна тая марихуана или не е чак толкова вредна“, правораздавателната система отдавна е приела като основна своя функция да залавя все още начинаещите в живота.

Употребата на наркотици е без съмнение опасно нещо, но по-опасно е, когато мерките за превенция на държавата са такива – арести на престъпници в най-криминогенния етап от живота им – гимназиалният. Не е толкова страшно, че докато четеш това, детето ти или някой негов съученик се друса – и ако една вечер се прибере с червени очи, бледа муцуна и видима безтегловност. Страшното е, когато го видиш полуголо в районното.

Ето тук останах. В държава, в която приоритет не са нито образованието, нито здравеопазването, нито културата, понижаването на нивата на корупцията, развитие на някакъв отрасъл в промишлеността и селското стопанство. Тук се точат еврофондове, а бъдещето на държавата е на мушката на патрулиращите полицаи. Това е държавата, в която една фолкпевица има повече пари от всичките ми учителки по български език, взети заедно. Това е отечството – едно голямо нищо. Една голяма кална яма, в която едни се въргалят само в калта, а при други е примесена с малко пари.

Именно тази безперспективност плаши всички, които си отиват. „Щото на никой не му се бачка за без пари“. От друга страна, чужбина предлага шанса да видиш нови държави, нови култури, по-добро образование и предполагаемо по-добра реализация. А и да си признаем, тия панелнки са отвратителни за всички. Защото ни е ясно, че София няма да прилича на Лондон в близките 100 години.

Нормално е всеки да иска най-доброто да себе си, така че защо да си „губи“ времето тук, 70 години назад в цивилизацията, когато може да е в нейния център. На нас ни е генетично заложено желанието за бягство от родината, след като нашите родители са го искали толкова дълго време. И дори разказите за най-тежките моменти в чужбина на чичовците и лелите, завърнали се от Канада, Австрия, Германия, винаги завършват с приказното: „Ама сега всичко е много добре“. А в България всичко е много зле откакто се помня.

Аз останах, защото мисля, че където и да отида, ще е доста по-лесно да стана престъпник отколкото главен прокурор. Защото да имаш добър стандарт на живот е трудно по целия свят и иска много време. Не е само тук.

Вярвам, че България предлага всички възможности за развитие, именно защото е едно Нищо. Защото ни липсват елементарни за развития свят неща, които постепенно ще започнат да се появяват: Ефективни закони, работеща икономика или поне някаква икономика, нормално работещи и финансирани театри и киноиндустрия. Лекарите от бърза помощ няма да ги бият, а самите те няма да се появяват вмирисани на алкохол. Писател нобелист. Качествено футболно първенство. Нациолна идея, която да ни обедини като народ, нещо общо помежду ни. Защото еднаквата негативна нагласа към политиците не е народоформираща спойка.

Не знам как точно и убеден съм, няма да е чрез избори в близко бъдеще, но нещата някак ще започнат да се оправят. Не искам да съм от онези – предадените от родината. Не искам да се чувствам така. И това не е сляп наивитет на един млад човек. Просто имам цел, знам какво мога и знам че има още такива като мен.

Знам, че ще живея в държава с децата на мутри и хрантутничета на партията майка. И какво от това? Било е време на робство, време на война – при това четири. Имало е наистина тежки времена. Плашещи. Това днес не е нищо невиждано.

Останах на това място, за което могат да се кажат милиони негативни неща, но, надявам се, ще има да се казват също толкова позитивни и в бъдеще. Искам да се опитам да съм тук, за да ги чуя. Оставам с единствената утеха, че ако до 30-40 години нещата не се оправят, няма как да извърша по-магнитудно убийство на политик след това на Кенеди.

Човек трябва да влиза въоръжен до зъби в живота. Така трябва и да излиза.

*Авторът е студент по право.