БЪЛГАРСКА ЖУРНАЛИСТКА КАНДАДИТ-ЕМИГРАНТ: „СБОГОМ И БЛАГОДАРЯ ЗА РИБАТА*“

Никога не съм искала да емигрирам.

Малко страх, много сантименталност и сополива привързаност към спомени, места и камъни от години плетат въжето, което ме удържа тук. Въпреки убийственото (буквално - БНР трябва да си направи алея в ЦСГ) количество идиоти, с които работата ме сблъсква всеки ден. Въпреки махленския характер на междусъседските взаимоотношения. Въпреки "образователната" система. Въпреки фасовете по детските площадки, боклуците в зелените площи, ветровитите поля в главата на министър-председателя, страховито невежите "предприемачи" в Банско, грозните и празни хотели по морето, алчните селяндури по върховете на държавните институции, необразованите и абсолютно неграмотни на тема "катафалката няма багажник" така наречени български "олигарси".

Много ми станаха кавичките, но тук, в България, всичко трябва да ни е в кавички.

Ние сме една 7-милионна пародия.

И това няма да се промени в рамките на моето житие, ако ще и да достигна достопочтената възраст на английската кралица.

Изтъкани сме от дребнавост, злоба, завист и алчност. Няма по-българска поговорка от оная простотия за Нане, дето не сакал да е добре, а Вуте да е зле.

Обещавам пред детето си, че оттук нататък ще работя за това да стана конвертируема на някой по-западен пазар.

Не че там ще ме засипят с благини и щастие. Но поне той ще има възможност да гледа на родната си страна като някакво мило и сантиментално далечно минало, потънало в резидава мъгла. Защото ако е истински син на майка си, какъвто се очертава, оставането тук би го обрекло на всекидневно разочарование - не от държавата (с всичките й чудеса), а от хората. Държавата едва ли би нарязала гумите на кола с детско столче в нея.

--------------------------

• Знам, че това няма нищо общо с Дъглас Адамс. Просто така ми дойде...

 

Бел. Ред. Текстът е публикуван тази сутрин във фейсбук профила на Надежда Цекулова - http://www.facebook.com/nadejda.tsekulova?fref=ts