168 часа: Левски би псувал на баба

Поздравления за създателя на филма “Дякон Левски”! Направил е чутовен лъвски скок, при който потурите му са се закачили и сега той е зрелищно увиснал под канонадата от хули, пише 168 часа..

Филмът бил лош, защото светотатствено се гаврел с националната ни икона. Далечна и непряка потомка на Апостола споделя, че плакала от обида и тъга, докато гледала. Потресло я принизяването на Левски като “мижитурка”. Явно тя е генетично упълномощена да съхранява и резонира единствено правилния му образ. И в тази си длъжност тя вади кичур коса на Левски от пазвата и го дава на телевизионния водещ - да се докосне и да подържи малко “истинския” Левски.

Не само тя, всеки от нас има тази претенция да бъде пределно наясно какво е Васил Левски и как трябва той да бъде представян. Ако за други филми в България не може да се намери дори един що-годе компетентен критик, за този публиката е все от сведущи познавачи на материята. Всички те имат сурови изисквания към творбата.

Била недостоверна. А защо пък да бъде? Да не би това да е научен труд, а не произведение на изкуството? А може би народът си иска реализма, критическия, че даже и социалистическия реализъм на вече 100-годишното ни кино, пише 24chasa.bg.

Обаче “правдиво” изобразяване на митологизирана фигура като Левски вече ни е поднасяно - все с печален резултат. Още пионерът на киното Васил Гендов играе Апостола в първия озвучен български филм “Бунтът на робите” от 1933 г. След 40 години сериалът на Вили Цанков “Демонът на империята” също се опря само на учебникарски клишета и въпреки това бе осмян като слаб, наивен и плакатен. От него в народната памет остана само една дума - прякорът на Левски Джингиби. До днес имаше още само една, и то много мижава, екранизация на тази българска светиня - телевизионната адаптация на пиесата на Стефан Цанев “Тайната вечеря на дякона Левски”.

И ето сега отново някой дръзва да изсипе в едно канче цялото море от символи и митични представи за Апостола на свободата. Просто няма как Максим Генчев - режисьор, сценарист и актьор в една от главните роли в “Дякон Левски”, да отговори и на 1% от очакванията към филма. Който е наясно как се формира и как функционира митичното мислене, си дава сметка, че то предхожда аналитичното така, както образният език и метафорите предхождат прекия смисъл и разсъждаването. В масовото съзнание Левски е събирателен образ от повтарящите се елементи в индивидуалните представи на всеки българин за тази историческа личност.

Тоест той е осреднен до герой, чиято роля дори самият прототип не би бил в състояние да изпълни задоволително. Именно защото е символ, мит, логическият смисъл на олицетворения с актьор Васил Левски постоянно ще се губи. Границите на интерпретацията на образа му са двойно детерминирани. Първо от предходните варианти - словесни и визуални, от Ботев и Вазов до наши дни. И после от допустимите варианти, които да го заместят, така че да се запази идеята. Първия тип поредица лингвистите наричат синтагматична верига и тя се подрежда във времето. Вторият тип е парадигматична съвкупност - колекция от образи, които са на разположение за употреба постоянно и от всеки.

Няма как който и да е образ на Левски от филм да отговори на обобщената представа за него и да се удържи във вече зададения концептуален ред и в синтагматични отношения със своя контекст. Ето защо и изискването за “правдивост” на образа е безсмислица, оксиморон.

Десакрализацията на Левски също е неизбежна. Тя дори е търсена, явно с тайничката цел филмът да бъде оплют колкото може по-шумно и да постигне поне отчасти скандалния успех на филма за Христос на Мел Гибсън например. Иначе от какъв зор баш в кулминацията екранният Левски ще псува на майка. Зрителите са възмутени, но и те също като автора на това хрумване се прострелват право в петата.

Да се отрича на толкова чист човек правото да псува, е като да се забрани на карикатурист да рисува Мохамед. Ето как един филм за Левски може да обърне българските зрители на талибани. Нелепа е обаче и самата псувня в устата на Апостола. В прочутата низходяща градация на Ботев “коли, беси, бие, псува и глоби” псувнята е доста назад сред посегателствата върху личността. Явно е, че тя е била там отпреди Възраждането. Но пък Ботев никъде не уточнява, че тогавашната псувня е била формулирана

сексуална закана,

и то именно към майка, какъвто е днешният епитом на псувните в устата на Левски.

Преди около 30 г. езиковедът Георги Армянов посочи, че псувните на майка са градско явление, тоест утвърждават се доста по-късно в българската езикова среда. Те предполагат анонимност, каквато предоставя големият град. В патриархалната среда на Възраждането, където хората се познават и се знае майката на всеки, тази псувня е неадекватна. Дори днес по селата тя стъписва възрастните хора. Най-вероятно Левски е боравел с попържни, а не с псувни като днешните. Те са езикови форми на сквернословието са по-близки до ругатнята и клетвата и също, но не задължително, могат да отправят сексуална закана. Според Армянов фолклоризираните сексуални закани, които са били актуални в езика през Възраждането, прескачат едно поколение - на бащите и майките. Ето защо в устата на Левски под бесилото по-достоверно щеше да звучи закана към заптието от типа “ще ми кацнеш на дедовия”, “бабината ти трънкина” и даже “бабини деветини”. Те всички имат избледнял днес сексуален смисъл и са запазили се остатъци от един някога пищен и цветист речник от мръсни думи.

За трансфера на псувнята от баба към майка спомага и наличният в много диалекти израз “стара майка”, синоним на сегашната “баба”. Той е етимологично свързан с фразата “Майка му стара!”. (Знаменателно е, че 6 г. след Армянов същата таксиномия на българските псувни бе изложена от ерудита Петър Увалиев по подривната тогава радиостанция Би Би Си.)

Но и без да е с мръсна уста, Левски от филма пак щеше да предизвика негодувание заради разминаването с иконичната представа за Апостола. Но то също е нелепо, тъй като образът на Левски

отдавна е профаниран

до най-ниско ниво. Самото име на футболния тим е крещяща профанация, което в цял свят има аналог само с тима “Ботев”. Левски е нарисуван доста нескопосано и на фен магазина на клуба, и по бицепсите на хиляди ултраси, скинари и патриоти. Портретът му се мъдри и зад гърба на всеки български държавник в кабинета му, което впрочем е най-възмутителната употреба на този свещен образ.

Филмът за Левски е лош не защото е филм за Левски, а защото е филм. Няма как в България да бъде създаден филм и той да не е слаб, дори да е дело на професионалисти с награди от фестивали. На път за киносалона човек може да се досети какво го чака.

Ето само отчасти какво:

Протяжност - “Дякон Левски” трае цели 3 часа и 40 минути. От тях поне час са кадрите в каданс, което е равносилно на контролен изстрел в главата на зрителя.

Лош звук - До един българските филми са изпълнени с дълбокомислени недоизказани фрази на хора с лоша дикция и този не прави изключение. Явно Гендов е избързал. Българското кино трябваше да си остане нямо.

Лоша драматургия - В “Дякон Левски” дори няма разказана история, а само несвързани и хаотично представени ситуации. Това обаче е за добро, тъй като добрият сюжет е ахилесова пета на цялото българско кино.

Буквализъм и плеоназъм - Господ е оставил на човека да дава имена на нещата в света. Демиургът в нашето кино не глези зрителя с такъв разкош. В българските филми всяко нещо сякаш е надписано и табелката с името му все се тика пред погледа. Ако ли пък има риск зрителят да не разбере някое важно според режисьора внушение, то му се поднася повторно, че даже и му се изговаря разяснително.

Неизбежни цици - Голата женска гръд се люлее на екрана и тук. Сякаш това е някакво заклинание за сценаристите и режисьорите у нас, нещо като задължителен водосвет, иначе филмът им няма да се получи. Актрисите, показали епизодично гърдите си в български филм и после уредили живота си, са цяло пълчище.

Но пък за “Дякон Левски” не е похарчена нито стотинка държавна субсидия. Всичките 2 милиона лева за филма са от частни спонсори. А щом е така, каква претенция може да имат 7-те милиона критици на филма, дори той да е бездарен.

И този филм, както и цялото ни кино страдат от един общ “инфраструктурен” дефект. Българската култура е почти 90% словесна и това е исторически наложила се нейна особеност, свързана с култа към азбуката на Кирил и Методий, към книжнината през Възраждането и към просветата. Ние имаме патриарх на литературата, но не и патриарси на визуалните и пластичните изкуства - живопис, театър, кино и др. В тези изкуства нямаме гении от световна величина, с каквито е изобилна българската поезия например. Причината е, че нашите послания текат, облечени в словесна форма, и се възприемат най-добре със затворени очи. За да излезем от плена на буквения код, са ни нужни още десетки години и още десетки филми като “Дякон Левски”.