Дипломация или откровена лъжа

Често са ми казвали, че било похвално колко съм откровена, но все пак имало един куп неща, които би следвало да премълчавам, да спестявам. Демек не било полезно нито за мен, нито да околните да си казвам нещата, както ги мисля, тъй като това било признак на наивност. Може и така да е, НО така наречената дипломация и изградени върху нея фаллшиви взаимоотношения, които с времето стават все по-сложни заради все по-големите лъжи, точно какво ни дават, питам аз. Не е ли по-добре човек да си каже какво го тревожи, вместо да преглъща и да се прави на много възпитан и деликатен? Откога възпитанието и дипломацията станаха равнозначни на откровена лъжа!? Откога казването на истината стана нещо лошо? И сега, във втория ден на Коледа, само няколко дни преди Новата година, когато щем не щем,  правим равносметка на себе си и на хората, с които сме заобиколени, когато броим приятелите си и имаме време да помислим какво сме свършили за цяла една година, пак се питам - наистина ли истината стана толкова ужасна и не сме ли виновни ние, че казана в прав текст тя се оказва твърде грозна дори след внимателен подбор на думи? От кое всъщност толкова ни е срам - от нея (истината) или от нас самите...