Гурбетчийка разказва как печели по 700 евро на месец от смяната на 90 памперса в Италия

Хиляди нашенки са принудени да оставят семействата си в търсене на по-добра перспектива именно за тях зад граница. Хиляди разделени близки, стотици хиляди съдби, които се оценяват в евро. Цената, която се заплаща в действителност обаче е далеч по-висока. Децата, които растат по снимки, семейни празници по скайп, сълзи които потичат веднага след като компютърът бива изключван. Подобно съществуване вече се смята за напълно нормално. Болшинство са семействата в родопския край са с поне един гурбетчия, пише 24rodopi.com.Всичко се отразява в домашното битие, но няма как. Изборът не е особено труден в икономическите стандарти на страната. Деца растат без майки, които гледат възрастни хора зад граница. Това е едно от често избираните поприща от нашенки в чужбина. Парите не са особено много, но пък са „чисти". Няма разходи за квартира, за храна, сметки. Има възможност за допълнителна работа, всичко се спестява, за да се прати към дома. В застаряваща Европа за нашенки винаги ще се намери работа.

В Италия наричат подобни жени баданте, което в превод означава бавачка. Рядко може да се срещне италианка да върши подобна дейност. Излиза на пенсионираните работодатели по-скъпо. Повечето са от бившия соцлагер. Баданте с право може да се нарече новата Изаура от Изток. Въпреки, че понякога те са като медицински сестри, но без китап.

С големия куфар и свито сърце

„Да работиш баданте в Италия е наглед работа като всяка друга. Но в голяма степен освен физика се изисква и много, много здрава психика. Работила съм в България на много различни места. Още от ученичка. От сервитьор до счетоводител. Имам едно висше образование, както и две допълнителни специализации. Говоря три езика свободно. Начетен, отговорен и много отдаден човек съм, но това в България не винаги е достатъчно, за да те приемат на работа за даден пост, както и не е достатъчно, за да се задържиш. Понякога и късмет е нужен, а аз явно го нямах. Наложи се, поради лични финансови причини, а и заради това, че останах без работа малко по-дълго отколкото предполагах, да замина на гурбет. Имах доста близки хора в Италия, които бяха от дълго време там, затова избрах тази посока", разказва Мария, която е прекарала няколко години в грижи за различни възрастни хора.

„Първата ми работа бе при 97-годишна жена. Описаха ми я като едва ли не най-лесната дейност на света: готвиш за двама-за себе си и бабата, почистваш по малко, даваш й лекарствата, разхождате се следобед, с една дума-нищо сложно, нищо трудно. Парите си ги взимаш чисти. Казваш си „Идеална работа! За кратко време ще спестиш доста". В свободния си ден и половина пък ще хванеш нещо допълнително, като да чистиш някакво жилище примерно.

Заминах за Италия с голям куфар и свито като топка сърце. Задавах си въпроса какво ли ме очаква там, не знаех езика както трябва, не умеех да готвя техните манджи, а знаех, че са взискателни. Сама с някаква жена, която не познавам, затворена по 24 часа с нея. Ако нещата се объркат си виках – „Ще се върна и толкова". Но поне месец трябваше да изкарам там, заради пътните и да не съм съвсем на загуба. Успокоявах се поне, че ще видя Рим, поне за малко. Работата ми се намираше на час и половина-два от столицата, в посока към Адриатика, в едно малко селце, сгушено в полите на Апенините, на 2000 метра надморска височина, с много чист въздух, но почти без никакви хора. Това се оказа вилна зона, където има малко местни, а останалите къщи са на хора, живеещи в Рим, които си идват само за лятото.

Посрещна ме една от дъщерите на бабата, която всъщност беше на 65 години. Когато излязохме от магистралата и хванахме един криволичещ път нагоре към планината не можех да не се възхитя на гледката, откриваща се пред мен, но в същото време си казвах-„Боже, къде дойдох в тази дива местност, където не се вижда живот, нищо?". Такава тишина не бях „чувала", спомня си Мария.
„Пристигнахме в селото следобед. Отдалече се виждаше малка църквица и каменни, предимно двуетажни къщи с дървени капаци на прозорците и големи саксии цветя по верандите. Сградите бяха около тридесет. Сгушени една до друга, с много малки дворчета, разположени на една тясна бетонна улица от двете й страни-това бе и цялото село, което обаче бе… газифицирано. „При нас все още проблем са очуканите пътища, липса на асфалт, а тук вече тече и газ", си помислих.

Къщата на моята работодателка бе също каменна, на три етажа, но тясна. С малък бетонен двор и голяма асма над него. Бабата седеше отвън на пластмасов стол, заедно с другата си дъщеря и една камара комшийки, дошли да видят новата гледачка. Веднага забелязах изпитателния й поглед, както и това, че изглеждаше много добре за възрастта си, а главата й щракаше като сметачна машина", разказва за първите си впечатления от новата професия родопчанката.

Сутрин, обед, вечер с прищевките на старците

„Бабата определяше началото на деня. Събуждаше се в ранни зори. Започваше да се върти в леглото и да мрънка. Трябваше да й нагласям възглавниците, за да й стане по-удобно. Така продължаваше около час, докато не склони да иде до банята. Следваше процедура, в която аз й сменях памперса, обличах я, а всичко това отнемаше още около час. Едва тогава й приготвях кафе и закуска. Когато тя седнеше на масата, аз започвах да оправям леглата, след което следваше ежедневното чистене на къщата. Всеки ден. Работа, която ми отнемаше поне няколко часа. Едновременно с това разбира се приготвях и обеда. Бабата имаше навика да си сменя тоалета по няколко пъти на ден, но пък хич не обичаше водата. Къпеше се на два месеца веднъж. Но не е само тя, опитът ми по-късно, както и разговорите с други жени, ме убеди, че така са болшинството от възрастните хора в Италия. Имат някакъв едва ли не страх, че като се изкъпят и след това ще се разболеят.

Процедурата по обличане на всеки тоалет през деня минаваше задължително с мое участие. Имало е дни, когато по няколко пъти ме е разкарвала до горния етаж да й търся определена рокля. След като я облече обаче, намираше някакъв кусур и ме пращаше да търся друга. И така докато избере най-подходящият.

Следваше най-приятната част-разходката, която обаче бе кратка защото старицата се изморяваше бързо. Като се върнем ме изпращаше да помагам на внучка й, която бе на 34 години и живееше в съседната къща. Там трябваше да изчистя, да просна дрехите на децата й. Тази допълнителна работа не се заплащаше.

Денят ми беше зает плътно, с много малко свободно време. Чистене, готвене, гладене, ходене по комшийки с бабата, които ме гледаха изпитателно и с пренебрежение, все едно, че нямах право даже да седя с тях на една маса. Бабата често се заяждаше с мен. Разкарваше ме до горните етажи на къщата да й донеса разни работи в момента, в който само види, че седна. Не ми даваше даже да използвам лаптопа, за да не хабял ток. Бързах след вечеря за няколко минути да се видя със семейството ми и това беше.
Вечер гледахме по малко телевизия, след което трябваше да го изгася, дори и да искам да гледам още малко не можеше, понеже й пречела светлината от телевизора. Заради пестенето на ток не можех да чета и книга, но всъщност това беше просто предлог, за да не се занимавам с нещо, което ми доставя удоволствие.

Постоянно ме следеше какво правя, нямах абсолютно никакво време за себе си, защото ако ме видеше свободна, без работа, казваше, че няма да ми плаща за бездействие. Мислех си само как всичко това ще приключи, ще си взема заплатата и ще си замина. Изкарах 5 месеца, и не можех да издържам повече и ден.

Прибрах се, а след известно време отново заминах за Италия. Този път при друга жена. Живееше в Рим. Беше съвсем различно. Бабата просто търсеше компания за приятни разговори и разбиране. Работата отново бе с почти същата програма за деня, но милото отношение не натоварваше допълнително ежедневието. Деца и внуци идваха да я видят само по празници. Няма нищо общо с нашите разбирания.

Общо взето баданте не е трудна професия, но наистина всичко зависи на какъв човек ще се попадне и дали ще имаш психиката да издържиш. Парите са различни, но вървят от 700 до 1300 евро. Приятелки са ми казвали, че в Гърция за същата работа трудно може да се вземе над 500 евро. Въпрос на стандарт, но ето че и в южната ни съседка не са спрели да търсят жени за гледане на възрастни хора. Затягат коланите, но не се отказват от домашния прислужник. Най-общо казано аритметиката е такава: по три пъти на ден да смениш памперса на старец в чужбина носи 700 евро, които заминават към дома ", споделя Мария, която от години живее зад граница, а работата й е основно перо в семейния бюджет у дома.