Христо Мутафчиев: Върнах се от оня свят, за да изживея точно този живот!
Светла Йорданова; Труд
Популярният ни актьор Христо Мутафчиев има зад гърба си не само много успешни роли в киното и театъра, но също така е играл професионално и във футболен тим. В младежките си години той е бил много запален по футбола и дори кандидатствал в спортно училище, за да може да се посвети на любимият си спорт. Не го приемат, но това не слага край на амбициите му и по-късно той влиза в редиците на „Торпедо”-Карлово. Същия устрем и спортен хъс, Христо влага и в актьорската си професия и след като завършва НАТФИЗ, бързо се налага като един от най-успешните ни млади актьори. Още в началото на кариерата си той стана известен с широката си усмивка, която като че ли нищо не е в състояние да изтрие. Дори след преживeния инсулт той твърди, че започва деня си с усмивка и е винаги готов за нови роли и проекти. Въпреки признанието и наградите, които получава за участието си в театрални постановки като „Големанов”, „Хъшове” и „Опечалена фамилия”, както и в редица филми и сериали, той споделя, че най-голяма радост му носят трите му деца. Освен като актьор, Христо Мутафчиев вече 10 години се справя успешно и с предизвикателството да е председател на Съюза на артистите в България.
- Христо, какво те вълнува най-силно в момента?
- Най-много ме вълнува театралната реформа. Стремим се към това, колегите ми да могат да работят спокойно и да се чувстват защитени. Това е моята работа, аз знам какво искам - имам конкретни цели и задачи, които трябва да свърша максимално добре. Аз и затова не съм партийнопринадлежен, за да мога с всеки един, който управлява тази държава, да договоря добри условия за колегите си. С всеки един трябва да имам диалог - аз така работех със Стефан Данаилов, така работя и с Вежди Рашидов.
- Същевременно продължаваш да играеш и в театъра...
- Да, все пак трябва да храня семейството си. Участвам в „Ритъм енд блус”, а сега сигурно ще продължа и във втората му част. Също така играя в „Духът на поета” - постановката на Маргарита Младенова в Народния театър, както и в моя частен проект „За теб” с Гъмов, който е по текст на Яна Борисова. Не спирам да работя и по песните си с група Б.Т.Р. и по едно мое самостоятелно парче, което ще е по-различно от рок и с много личен текст. Планираме през септември да сме готови и да ги представим. За нова филмова роля също в момента се задава някакъв лъч на хоризонта.
- А коя е ролята, която ти е повлияла най-много?
- На Стамболов, в постановката „Духът на поета”, защото аз споделям неговите разсъждения за изграждането на България. Последните няколко месеца тук на жълтите павета (офисът на Съюза на артистите в България е срещу парламента - б.а.) се случват много интересни събития и няма как това да не рефлектира и върху мен - тези протести, искания на обществото, избори, а предстоят и нови.
- Ти срещу какво би протестирал?
- Аз вече почти за нищо не бих протестирал реално.
- Нищо ли не те изкарва извън нерви?
- Напротив, но това, което ме дразни, аз се опитвам да го променя, научих се, че емоционалният израз на моите мисли, чувства и вълнения не води до нищо добро. Когато трябва, реагирам емоционално, но разбрах, че мога да съм много по-полезен, ако мисля политически и стратегически с какво да помогна, отколкото, ако изляза и крещя: „Долу тези, горе онези.”
- Истина ли е, че имаш циганска кръв?
- Така казват хората, жена ми също, въпреки че в рода си нямам портрет на циганин. Фактът, че имам този техен темперамент, ми носи положително настроение и ако имам в действителност циганска кръв, толкова по-добре за мен.
- Винаги ли си бил толкова темпераментен и стигал ли си до бой?
- Като дете и юноша веднага бях готов да скоча в бой, дори без да се замислям. Може би продължавам да съм такъв вътре някъде в себе си, но спрях да се себеизразявам вече толкова рязко и първосигнално, обаче това не означава, че съм по-малко див.
- Колко белега от битки имаш?
- Имам доста - спукана глава, счупен нос, чупил съм си и ръката и все заради побоища, не казвам битки, а улични побоища. Много хора не знаят колко време продължава един уличен бой, защото, като гледаме филмите, и там се бият половин час, а истината е друга - един уличен бой между двама души продължава не повече от 10 до 20 секунди, ако знаеш как да удряш. Защото един път да ти ударят носа и ти повече няма да станеш, това не е филм. Затова гледам да не влизам в такива ситуации, пазя се. Опитвам се да пазя и синовете си от такива неща, защото преди се биехме с юмруци, а сега, ако удариш някого, и той веднага вади ножа и наръгва. Няма смисъл да си загубя децата заради глупости и затова ги съветвам да не влизат в такива ситуации. Да, ако трябва да защитят приятелката си или по-слаб от тях, нека да се напънат, но не и да се сбиват веднага. Има и други начини, да успееш с думи да повлияеш е много по-ценно.
- А кое е най-лудото нещо, което си правил от любов?
- Последното лудо нещо беше преди да се оженя за жена ми - да стигна с колата от София до Варна, където беше тя, за 3 часа и 15 минути. В 21 часа тръгнах, а в 24, 15 минути вече бях там. Това си е тотална лудост да караш така и не знам дали друго би го надскочило. Сега не бих го направил и не заради това, че не бих го направил за жена ми, а за да мога да отида жив и здрав при нея.
- Въпреки мъжкарското излъчване, ти имаш и една по-чувствителна част от себе си, която разкри и в клипа на песента „Поетът” на Лили Иванова. Каква е Лили в твоите очи?
- Лили е мегазвезда за България, нямаме друга такава звезда у нас. Това първо, второ, тя е един безкрайно широко скроен човек и много готин. Тя е невероятен професионалист, аз друг такъв не съм виждал в България и е един изключително дисциплиниран творец. Всички, които са се опитвали да й стъпват по главата, няма да останат, а тя ще остане, и то точно с това, което е.
- А можеш ли да сравниш някого в актьорските среди с нейния професионализъм?
- За съжаление тези хора, които бих дал за пример не са живи вече. Това са Наум Шопов, Велко Кънев, Тодор Колев, Коко Азарян, Чочо Попйорданов, Андрей Баташов - големи личности. От тези, които в момента са живи, дай боже, да са живи дълго време, не мога да намеря това име, да кажа - това е.
- Кои други родни изпълнители харесваш?
- Слушам Лили Иванова, Б.Т.Р., Рут Колева, Жана Бергендорф...
- Какво мислиш по актуалната тема за наркотиците - употребявал ли си някога марихуана, или някакъв друг стимулант?
- Аз марихуана и друг наркотик не съм пробвал никога. Аз съм си самодостатъчен, нямам нужда от външни стимуланти да се чувствам добре.
- Дори и от алкохол?
- Е, алкохол кой не пие алкохол... То руснаците са казали - който не пие водка, значи има нещо странно там, най-вероятно е шпионин. Пия разбира се, пием вечер, като седнем на масата с жена ми, говорим си какво се е случило през деня и си пием ракия със салатата, нормални неща. Но не прекалявам със стимуланти - такива, които могат да стимулират едни други неща.
- Ти преживя инсулт и дълго възстановяване, как те промени това като мислене и характер?
- Направи ме по-мъдър. Това е.
- Наистина в теб се усеща една промяна - доста по-мъдро звучиш?
- Ами, надявам се, човек трябва да се променя, ако не се променя или е пълен тъпак, или е идиот. Ако звуча мъдро, това е хубаво, не може да сме само първосигнално реагиращи същества. Вече разсъждавам трезво над нещата и мисля, че това е по-правилно.
- Написа книгата „Да бъдеш Христо Мутафчиев” , какво е нейното главно послание, което би разкрил за тези, които все още не са я прочели?
- Да не минават през същите събития, за да стигнат до моите изводи за живота. Да си мерят кръвното редовно и да не се страхуват да отидат на лекар. Аз се страхувах, като трябваше да отида на профилактични прегледи, когато ме болеше главата, защото, ако ми открият високо кръвно, ще трябва да пия хапчета още на 40 години. Ето, сега съм на 46 и си пия хапчетата и не ми дреме въобще. Така че по-добре преди случката, отколкото следварително.
- А не си ли опитвал да ходиш на йога?
- Глупости, йога, тия неща не са за мен. Ти да си виждала тигър да ходи на йога?! Не ми е интересно.
- Сега гледаш ли с по-други очи на живота?
- Виж сега, аз директно си бях умрял, беше ми спряло сърцето и само благодарение на професионалната намеса на целия екип в бургаската болница, които са задвижили всичко, което е било необходимо и са ме изпратили в София, съм оживял. Аз затова съм се върнал от оня свят, за да го живея този живот. Затова сутрин се събуждам рано и с усмивка, излизам и го живея този живот. Винаги съм положителен всеки ден. Аз няма да успявам в това, което правя, ако съм с отрицателно мислене. През целият ден съм в „Съюза на артистите” и ако имам представления, в 18 часа излизам и отивам в театъра.
- Никога ли не си изпадал в депресия?
- Не, това не ми отива. Депресия не знам какво е.
- А защо според теб българите като цяло са толкова депресирани?
- Причината е, че българинът винаги търси вината в другите, а не в себе си и понеже търси вината в другите, а те няма как да реагират на тази вина, се получава така. Примерно политиците са виновни за лошата държава, в която живеем, е няма как да реагира политикът, за да оправи живота на дядо Пенчо от Скутаре например, значи пенсионерът трябва сам да види къде е неговият проблем, за да си го реши и да не изпада в депресия. А това, че държавната политика още от времето на комунизма дава усещането, че не се грижим за възрастните хора или децата, това вече е нещо съвсем различно. Тогава дядо Пенчо може да направи нещо различно и да каже: „Навремето комунистите ме излъгаха, затова няма да позволя вече комунист да влезе в управлението на тази държава.” Това е начинът, по който той може да помогне. А това, което си е в неговото дворче и градинка, ако той си го прекопае, той ще бъде щастлив, уверявам те. Защото хората на село могат с едно парче сирене и с един домат, ние сме разглезени в града и затова си търсим по-голяма мотивация да работим повече, за да си купим парче сьомга или свински врат.
- Хората на село наистина изглеждат по-доволни от малкото, което имат.
- Ето, баба ми Ани, която е от село Брестовица, всяка сутрин става, излиза на двора и го изчиства до последното листенце, а на обяд си взема една чепка грозде, изяжда я и е доволна, щастлива и усмихната. Не са й виновни политиците, не са й виновни държавниците, не й е виновно ВиК-то на селото. Така че, не сме прости, защото сме бедни, бедни сме, защото сме прости. Това трябва да проумеем. Затова вече не скачам да протестирам, а мисля кое е добре за съсловието ни.
- Кой е човекът, който ти е повлиял най-много?
Човекът, който ми повлия да продължа да се занимавам с тази професия още като студент, беше Камен Донев - той е като мой брат, с него сме живели в една стая в Студентски град и бяхме неразделни. Много съм благодарен и на преподавателката ми в НАТФИЗ - проф. Надежда Сейкова. В живота най-много са ми помогнали и са ме подкрепяли жена ми и децата ми.
- С какво се занимават децата ти, всичките ли имат артистични заложби?
- Имам три прекрасни деца, много добре възпитани. Горд съм с всичките. Най-големият Асен вече играе в три постановки. Малкият Благовест свири на китара, а дъщеря ми взема уроци по пиано. Като почне да свири на пиано вкъщи, и ме прави много щастлив. След време може да направим общи концерти - тя ще е на пианото, аз ще пея, синът ми Благовест ще свири на китара - всеки трябва да влезе в семейния бизнес.
- Жестът, който никога няма да забравиш?
- Разбрах, че когато получих инсулт, много хора са се молили за моето оцеляване. Това е един голям жест. Да, разбрах, че и много хора са се молили да не оцелея и това го знам също със сигурност. Знам дори кои са.
- Сега имаш ли контакти със същите хора и те позволяват ли си да сервилничат с теб?
- Имам контакти. А относно сервилниченето - и да и не, но пука ми на жилетката - аз продължавам напред, който иска да е с мен, или ще върви до мен с моя ход, или ще ми гледа номера на фланелката.
- Колко останаха приятелите ти?
- Колкото са ми необходими. От актьорите с Камен Донев сме много близки, това ми е достатъчно. Знам, че има един човек, на когото мога да разчитам докрай. С Валентин Танев също сме много близки приятели. На мен не са ми необходими повече.
- Вярваш ли в Съдбата и предсказвали ли са ти бъдещето?
- Защо трябва да питам някого колко години ще живея - това зависи от мен. Е, и от началника горе, разбира се. Но ако аз съм разумен, мога да живея и по-дълго, но проблемът е, че не съм чак толкова разумен. Затова казвам, че всичко зависи от нас, съдбата е нещо, което ние правим.
- Какво е Бог за теб?
- Аз си го представям като една енергия, една много мощна енергия, която я има и в нас и ни дава възможността да имаме двигател в главата, който ни води нанякъде. Човешкото същество е много странно създадено, не знам дали си си давала сметка, че всяко едно движение на твоето тяло - ръце, крака, всяко едно движение и действие, каквото и да е, зависят само от мисълта ти, тоест от мозъка ти. Ето, аз сега си казвам, че трябва да си взема цигарите - пресягам се и ги вземам, но ако го няма отгоре процесът, който по някакъв начин е енергийно вплетен с онази голяма енергия, за която ти говоря, ще вземеш цигарите знаеш ли кога?!
- Ти се занимаваш активно с благотворителност, какво те подтикна към това?
- Това е въпрос на вътрешни убеждения, не че някой ми е казал, че трябва. И преди съм правил, но не толкова, колкото сега.
- Към какво се стремиш?
- Искам да правя всеки ден повече от предишния. Моята професия е божествена, с нея ти допринасяш за живота на хората - за това те да бъдат по-усмихнати, а те пък от своя страна, като са усмихнати, могат да засадят едно дърво например и да бъдат по-добри.
