Иво Сиромахов: Радой Ралин ми завеща да гледам право, но да пиша накриво
Редактор: Юлия Георгиева, кадър ФБ
Радой Ралин никога не се примири с провалената свобода. Както цветето в краката на паметника му умира за ден, така и свободата повяхва бързо, ако не се грижиш за нея всеки ден. Това коментира днес писателят Иво Сиромахов след последните крамоли в партията на Слави Трифонов, свързани с прословутия законопроект на ИТН, с който да се вкарват хора и журналисти в затвора заради свободно слово.
Ето какво пише Сиромахов:
РАДОЙ
Той беше истинска легенда.
През 80-те, годините, в които съзрявах, гръмкият му глас ехтеше над смълчаното блато на конформизма и бодеше продажните душици, които дращеха в спарените си редакции някакви сиви статии в прослава на комунизма и на безпросветния селяк от Правец.
Радой нямаше как да е с тях. Той стърчеше високо над тях, затова постоянно беше без работа. Никой не смееше да го наеме. По онова време свободните хора бяха нежелани и отпъждани.
Официозният хумор на комунизма беше жалка картинка. Тогава той беше концентриран във вестник „Стършел“, орган на ЦК на БКП.
Представяте ли си? Сатиричен вестник, който е орган на властта! Извратено е. И хуморът им беше извратен. И тъп. На първа страница на вестника слагаха карикатура на Чичо Сам – символа на гнилия американски капитализъм. Под нея – някакъв уж критичен фейлетон за директор на завод в малък град, който нещо не изпълнил плана. И „Стършел“ му се подиграва. Дотам им стигаше смелостта – да иронизират директор на някакъв малък завод. Да критикуват по-нагоре не смееха. Страхуваха се от Живков, много внимаваха да не го обидят, за да не им вземе трохите от трапезата му, които им подхвърляше. А може би и са го обичали.
Радой не го обичаше.
Той изобщо не обичаше властта.
Беше свободен човек.
Ходеше по улиците на София с неизменния си балтон, от джобовете му стърчаха днешните вестници. Четеше много, беше информиран за всичко.
На висок глас коментираше простотиите на властта и безмозъчната тъпота на комунистическата номенклатура.
Епиграмите му не се публикуваха никъде, но се шепнеха от уста на уста. Радой беше истински народен поет, хората го обичаха.
Като всеки голям артист, Радой обожаваше жените. Те бяха неговото вдъхновение. Поздравяваше всяка красива дама с въпроса „Мокриш ли котето?“ В днешни времена това вероятно би било заклеймено като сексизъм. Но не е. Това беше просто добродушната ирония на Радой, представата му за радостта от живота.
През 1989, когато Живков падна, и свободата беше опияняваща, Радой беше символ на промяната.
Говореше разпалено по митинги, даваше интервюта.
Малко по-късно се усети, че го използват и се отдръпна.
„Синята идея“, която събираше по 70-80 хиляди души на площада пред катедралата „Александър Невски“ беше приватизирана от дребни играчи – костовци, бакърджиевци, муравейчовци. Спазариха я. Осребриха я. Превърнаха я в бизнес. В блажен байганьовски алъш-вериш. Продадоха за жълти стотинки петролната рафинерия на руснаците, продадоха за жълти стотинки националната авиокомпания на някакъв измислен бизнесмен, фалираха заводите, прибраха си комисионните, нахраниха семействата си и бяха щастливи.
Още в поста му:
За реклама в "Петел" на цена от 60 лв без ДДС/30,68€ на ПР публикация пишете на info@petel.bg
Следете PETEL.BG всяка минута 24 часа в денонощието!
Изпращайте вашите снимки на info@petel.bg по всяко време на дежурния редактор!
1
0
