Изложба: Паметта на времето
С участието на : Александър Пройнов-Апер, Владин Владев и Никола Стоименов
За елините Паметта е божествена, тя е Мнемозина, която знае и пее за всичко, „което е било, е и ще бъде”. От брака й със Зевс се раждат музите. Дарявайки избраниците си с мъдрост, Паметта е и Познание. От това кратко родословие става ясно, че още древните са знаели, че Изкуството (спохождането от музите) е резултат от Божествено вдъхновение (баща им Зевс) и Знанието (майка им Мнемозина). А когато се говори за знание се има предвид История, защото историята е истинското Човекопознание, при което човекът изследва себе си, поставен в различни сюжети.
В екпозицията „Паметта на Времето” се прави опит да се представят три различни гледни точки по тази тема. Всеки един от тримата автори разполага със своето знание и прави различна интерпретация на проблемите за история и паметта.
Владин Владев представяйки пейзажи – улици, места, метафори на историята - налага цицероновата теза, че Паметта има нужда и от пространство; местата, съдържат толкова голяма сила на спомена (припомнянето), че тъкмо от тях се извежда мнемотехниката. Затова всеки човек има своите „места на паметта’”, а авторът е представил пред публиката своите – Венеция, водни отражения... Платното със заглавие „Memento mori” разработва една доктринална сцена – възкачването на царя-жрец с неговата колесница към слънцето до състоянието, което древните са познавали като полубожество - антроподемон, а долу са неговите войни. Това е сюжет, разкриващ древната орфическа вяра за мъжете – аристократи и мистици, които са вярвали в Бога, който умира и наново се ражда.
Александър Пройнов разработва отделни конкретни образи и композиции от гръцката митология – Орфей, Дафна, Зевс и Европа, Родопа, Олимпия и др. С художествените средства на скулптурата, той е успял да изведе историите и сюжетите на тези персонажи до обобщения – символи. В една модерна естетика, без акцент върху детайла се внушава силата на идеята, материализирана в браз. Той създава кавалетна, миниатюрна скулптура, „която има особено величествен ефект....Неговото въображение преобразува малките фигури във величествени мечти, чиито форми се извисяват неволно нагоре и апелират за нашето въображение” – пише Владимир Свинтила.
Никола Стоименов успява да постигне почти скулптурно пространствено въздействие на своите фигурални композиции. Образът на жената заема централно място. Жената е свързана с ритуали, с тайнства, тя е жрица, отвеждаща към сакралното. Нейното тяло е светилище на мистериите, в което Великата богиня–майка задвижва Космоса. Идеализацията на формата на първи план, цветната светлина в плоскостта на планото и присъствието на фигури, чиито контури са само загатнати чрез тъмното и светлото и така образуват общо художествено пространство отпращат към една ренесансовата стилистика.
Експозицията конструира един разказ за историята, времето и човека интерпретиран през няколко художествени свята, за да изведе внушението за ренесансовия човек на Алберти, които „с ум, разум и памет е безсмъртен като бог”.
