Какво казва един англичанин за българите! Прочетете задължително!

Имаше кандидати, но се спрях на двама българи. Изглеждаха надеждни. Платиха два наема (800 паунда) с всевъзможни банкноти, монети и 17 долара по курса. Бяха облечени с марковиспортни дрехи (единия даже имаше кожено яке връз анцуга), но явно я бяха окъсали здраво.

Вечерта ги поканихме да хапнат с нас. Майка беше направила любимото ми говеждо. Българите донесоха шише с бледо жълтеникава течност. Викаха му ракия, а аз отрова. Пиха и се натъпкаха здраво, искаха допълнително без срам. Майка беше много доволна, колко много са харесали гозбата ѝ. Изпиха и всичката бира, а аз се бях запасил за седмица.

С учудващо добрия си английски благодариха за вечерята, помогнаха за дигането на масата и слязоха в стаята си на долния етаж – утре били на на работа в консервната фабрика.

Забравих да ви кажа имената им – Александър и Георги. После разбрах, че българите имали по две първи имена – по паспорт и такова за пред хората. Така, че моите хора всъщност се казваха Сашо и Жоро. Егати странното. Но имаха и прякори – Сашо Багажника и Жоро Бухала. Всъщност не използваха и третото си първо име, а се обръщаха един към друг с названия като: хуйо, педер, лайньо, братле, льохман… и мн. други.

Първоначално българите бяха много тихи и някак угрижени. Виждах ги, да купуват само хляб и бульончета. Но когато взеха първата си заплата – шок, пълна промяна и го разбра целия квартал.Напиха се брутално на шантавата си музика.

В неделя ни поканиха с майка на български обяд. Бяха ни предупредили да не закусваме. В 12:00 почуках на вратата им. Отвори Багажника, беше неприятно изненадан, че сме дошли навреме. Каза да си събуем обувките. Да ми нареждат да се събуя в собствения си дом, тоя е мръднал, в България по какво ходят ?! Как да е, събухме се.

Тръгнахме да седнем, но се оказа, че имало задачи и за нас – ти измий онова, ти донеси това. Единият правеше салата по най-безумния начин – реже марулята на ситно и после я хвърля в купата с все изтеклата от нея вода !? Сложи вътре ряпа и краставици – лудост. После изля вътре стабилно количество олио и оцет, сложи шепа сол и разбърка.

Другият беше изнесъл скара на прозореца и печеше огромни топки кайма, пълна с хляб, лук и магданоз – поредното безумие. Към един часа седнахме, наляха от отвратителната си спиртна отвара. На майка много ѝ харесваше ракия със салата. На мен – не.

Егати изродите, бяха толкова весели и изобщо не им пукаше от сдържаното ми поведение. Надуваха музиката, припяваха, говореха на висок глас, разсмиваха майка с просташките си истории – забавляваха се.

Онова с каймата беше фантастично (забравих му името), но изядох само едно от яд. Мразех ги, някакви бедняци дошли да блъскат от другия край на света, че и ще са щастливи. Аз – представителят на Британската Империя - не съм щастлив, та тия източноевропейски отрепки ли?!

Денят на българите минаваше така: сутрин са нервни и се карат (може и да се сбият), подреждат и чистят стаята, после отиват на работа в последния момент. Връщат се вечер с огромно настроение и няколко торби ядене и както му казват „резервно пиене“ – имат страх пиячката им да не свърши. Къпят се набързо, а после готвят. Всичко е организирано до секундата – по закон трябва да са седнали в девет.

Веселбата почва с метъл и завършва с тяхната телевизия „Планета“. Филми не гледат, на игри не играят, само си говорят и се смеят на простотиите си. Идиоти, ненавиждах ги. В почивния си ден обикаляха околността с новозакупената си хладилна чанта. Прибираха се изморени, но весело пияни. Само в неделя вечер не се наливаха, а гледаха телевизия.

Винаги пресичат дворната алея на диагонал – направиха пътека. Баси, за няколко метра по-малко – малоумници. От къде се бяха запознали с момичета не знам, но редовно водеха дами у нас. Я пакистанка, я украинка, или полякиня. Ч*каха даже и местни. Англичанки представяте ли си. Аз ч*кам 2-3 пъти годишно, а тия лузъри всяка седмица, че понякога и повече. И то да беше секс или любов, а то живо е*ане (както те му викат) – девойката все едно я колят – викове, стенания, падат предмети – добре, че майка е леко глуха.

После съм виждал момичето как излиза – все едно е преживяла вселенски катарзис. Оплита си краката по шибаната им пътека, а българинът доволно си чеше корема след нея. Сядат на пейката пред нас, а от там тръгва другия с поредната си избраница.

Писна ми от тия смотаняци. Те знаят ли, че англичаните сме покорили тая планета, че цял свят говори езика ни. А те нещастниците идват да ни слугуват от 60-годишната си държавица. Реших да проуча в „Гугъла“ пропадналата им кратка история. Пак проблем – тия имали държава преди наща. Пребивали авари, хазари и византийци, като на последните режели главите за чаши, поради непригодността на стъклените сервизи за транспортиране от коне. И така през вековете българите се занимавали основно с кланета, онождане и дестилация на високоалкохолни продукти.

Да си футболен фен е страхотно. Вълнението и огънят преди мач са несравними. Всякакви хора сме обединени от религията – нашия отбор. Всички сме равни пред него. Обичаш клуба си до гроб – там няма развод, смърт или колебания в степените на любовта – обичаш и толкоз.

Понякога ти се хлъзга мисълта: ако бях от „Ман. Юнайтед“ (примерно), колко повече победи и успехи щях да съм преживял, вместо с „Уулвс“ дето обикаляме дивизиите. Но това преминава светкавично, както е и дошло.

Не ми пука за шибаните успехи на другите отбори, интересува ме само моя си. И така една слънчева събота паднахме като домакини от най-омразния ни враг „Уест Бромич“. Болката е ясно различима, от другите видове духовно страдание – просто ти е мнооого тъпо.

Крив си като дрисня (чудесна българска дума). Прибрах се, а вкъщи беше странно тихо за уикенда. При българите светеше, но нямаше следа от обичайния им съботен порой. Почуках на вратата и несъзнателно си свалих маратонките. Отвори ми Георги-Жоро-Бухала-Петров-Кожухаров. Вика: Хазяин (имена не съществуват за тях), горе главата другия път ще биете.

Седнах на дивана и се огледах – стаята беше изчистена до болница, пердетата изпрани, фугите в бокса лъснати със скъп препарат, всичко беше подредено повече от обичайното. Лигавеха се с някакво намалено вино и правеха хранителни заготовки. Утре бил мачът с големия им враг – подготвяха се.

Полюбопитствах, как се казва този български отбор. Егати, носеше името на човек?! Бързо се качих в стаята си, видях в нета кога е двубоя – щях да стискам палци за съперника им, демек (яка българска дума) да злорадствам. В неделя ме извикаха спешно на работа, но следях на живо срещата в един сайт. Отборът с име на човек загуби – просто летях, щях да размажавеселите българчета.

Директно си извиках такси, нямах сили от вълнение, да чакам автобуса. 120 паунда – е*ал съм ги, както казват балканците. Пристигнах, платих, слязох… чугунен студ вкамени тялото ми –българите пееха. Нямах нерви. Нахлух в стаята им, а те ликуваха. Крещях несвързано – защо мамка му се радвате дебили долни… единият спря музиката и рече: „Х*й сплескан, за нас победите и тъпите футболисти нямат значение, единственото което си струва е славата, донесена от нас феновете, ние сме клуба!“ Вече нямах сили – исках да умра от срам, исках да съм силен и различен… исках да съм българин.

Тия двамата си купиха Ауди А6, 99-та производство. Задължително взели бензинова, че да и сложат газ (как тъй газ – не разбрах). Беше пълен трошляк (български израз) – изпод нея течаха разнообразни течности, нямаше огледала, чистачки, ляв фар и задна броня. Колата беше преживяла и удар отпред. На българите им беше все тая – гледаха я с впечатляваща гордост. Първо я измиха – водата се смеси с автомобилните флуиди и моравата ни внезапно умря.

Поканиха ме да участвам в ремонта. Умирах от кеф – бяхме нужни един на друг. Което не можахме да намерим втора употреба, залепихме или „фанахме“ с тел. Никой от нас не беше квалифициран, но това за моите хора не беше проблем, а вече и за мен.

Слагахме ракията на тавана и задружно се борехме с механичните предизвикателства. Когато чукът срещнеше пръста ми казвах „фак“… ако това се случеше с някой от българите, той ревеше: „Майка ти тъпа да е*а, да е*а“ и добавяше „В гъзъ да е*а“ – балканците не допускаха, че може да са виновни за несполучливото си действие – чукът беше за е*ане. Но тая псувня как облекчаваше само, как се свързваше с междузвездното лъчение, облекчавайки алгоритъма на човешкия дух.

Лятото ме поканиха на гости в България. Щяхме да пътуваме с колата, която незнайно от къде вече беше оборудвана с чистачки, огледала (в различен цвят) и всичко останало. Дни наред правих планове, откъде да минем, за да разгледаме най-много забележителности. Българите обаче казаха, че нямало нищо интересно в просташки поселища, като Париж, Виена и т.н…

В родината им имало къде по-знаменити места. Пътувахме общо 30 часа до селото им в България, спирахме само да отидем до тоалетна, гориво бяхме заредили в туби от някакъвалбанец в Лондон.

Посрещнаха ни като крале – прегръдки, целувки, сълзи в очите. Баси топлите хора – за сефте ме виждаха, а ми се радваха все едно им бях дете. Леко ръмеше, но не успяхме да се изкъпем, защото когато в България валяло спирала водата, а когато времето било най-хубаво, спирал токът – интересно.

Аномалии като тези, ми обясниха домакините, били характерни само за тази страна, единствено в Слънчевата или коя да е друга система. Примерно не желаеш да ползваш парно и си махаш радиаторите. ТЕЦ-ът обаче продължава да ти начислява всевъзможни„потребителски“ (?!) такси и няма вселенска сила или Бог, който да го спре.

Седнахме на дългата отрупана софра. Пуснаха музика и веселбата започна. Бях понаучил български и ми беше супер интересно да общувам с тези хора. Оказа се, че моите квартиранти имали приятелки у дома, но съществувала местна поговорка, че на пияно не се брои – няма проблем, че са ч*кали в Англия.

Същата вечер продадоха Аудито с 4 хиляди техни пари печалба. Дадоха ми хиляда, за дето съм бачкал с тях – бях толкова горд. Кръстили котарак на мое име – Стефан. Естествено не се обръщаха към него с рожденото му име, а му викаха Чефо.

Това бяха най-хубавите две седмици в живота ми. Обиколихме всички роднини на моите, запознах се с приятелите им – навсякъде ме гледаха като принц. Срещнах и много български момичета – не са като нашите с кръгли глави и тела. Българките са слаби, с издължени лица и големи очи на сърни – няма такава красота. Осъзнах, че българин няма да стана, но исках поне да си намеря съпруга от тяхната кръв.

С годините това се оказа доста трудно, но след като почти се бях преселил в България, успях. Тя се казва Вяра – типична българка – красива, остроумна и леко крива. Сега живеем в Лондон и имаме двама сина – Калоян и Симеон.

Българските ми приятели още живеят при майка, но без наем. Издигнаха се в консервния бизнес и също имат деца. Щастлив съм, че ги срещнах. Когато вкъщи пускам чешмата, несъзнателно поглеждам дали навън вали…