Майката на един от 14-те изгорели войници: Нищо не остана от горките, казаха, че само обувките им оцелели

24 часа

 

На 11 август роднини на жертвите ще се съберат на паметника им на околовръстното шосе край София за 20-годишнината от трагедията

“Как се отбелязват 20 г. мъка? Принасяме на гроба на Ботьо варено жито за 14-те загинали войници през 1995-а. Жал ни е за всичките синове на родината, за тези български войници - нищо не остана от тях. Изгорели са като факли”, казват през сълзи близките на редник Ботьо Шанков от Монтана. Той намери смъртта си по време на изпълнение на служебния си дълг на 11 август 1995 г.

Майката на Ботьо - Атанаска Ванкова от Монтана, още задава въпроси.

“По цели нощи си

блъскам главата.

Защо на моето

дете да се случи,

с какво е

заслужило

Нали го пратихме да служи в армията. Мислех, че ще е за добро, че ще възмъжее и ще стане достоен баща и гражданин. Той имаше добра душа. На мравката път правеше”, разказва почернената майка.

Сред вещите, които ѝ върнали от казармата, открила и едно недовършено писмо. Сега мира не ѝ дава да разгадае какво е искал да им напише.

Пита се дали е предчувствал нещо за гибелта си. Дали войниците са подочули нещо от началниците? Дали Ботьо е получил съдбовен знак и е искал да се прости с тях и с младата си жена.

“Беззащитни сме. Не можахме да се съберем, да си наемем адвокати и поне да стигнем до истината. Никого не обвинявам, но не може да няма виновници.

Мислехме, че държавата сама ще разкрие това убийство, но знае се - това са секретни военни работи”, казва жената.

Паметникът на 14-те жертви, изграден на мястото на произшествието на околовръстното край София.
 

От черния ден са изминали много години, но така и не се доказало дали е имало взрив, каква е била ролята на Иво Карамански, стреляли ли са по него.

Дъщерята на войника Атанаска, кръстена на баба си, била едва на 2 г., а сестричката ѝ Наталия - на 1 г., когато баща им починал.

Представят си как баща им би се радвал да ги води за ръка.

“Винаги, когато

като дете

споменавах

думата “татко”,

ме пращаха пред

една снимка

и ми казваха: “Това е баща ти, целуни го.” Мечтаех да имам истински баща.

Като поотраснах, ме водеха на гробищата. Казваха ми: “Тук е твоят татко, запали свещица. Сипи вода, прелей вино!”

Гледах и се чудех - само камъни, а на снимката татко ми имаше такива хубави очи и усмивка”, реди дъщеря му Атанаска.

Дъщерята на загиналия Ботьо със сина си
 

“Животът ни беше труден - оскъдица, баба ми се принуждаваше да работи на две места”, допълва тя.

Ботьо заминал в казармата през 1994 г. От първите дни показал желязна дисциплина. Представял се добре в тренировките. Служел със спортен дух и постигал добри резултати.

Един командир го похвалил: “Изряден войник е Ботьо, висок професионалист. Това момче най-точно отговаря на поздрава: “Винаги готов!” Пазете го, че го чака истинска кариера. Ще носи по-висок чин.”

Близките му разбрали, че 14 войници са изгорели в мистериозен пожар на околовръстното край София, от радиото.

“Тогава бяхме толкова бедни, че дори нямахме телевизор. Нито за миг не ми е минала мисълта, че там може да е нашият Ботьо. Всичко дойде като гръм от ясно небе.

Първо се чу за пожара. Казаха, че камионът е взривен, след това отрекоха, но на вратата ми дойде полковник с покрития ковчег. Нямаше тленни останки от горките момчета. Говореше се, че само обувките им са останали.

Беше жарък ден, препичаше слънце. Униформеният се чувстваше някак гузен, макар че нямаше вина. Аз плачех, а той ми козируваше.

Даде ми 150 лв. “Вие сте една доблестна майка”, каза ми. “Само това ли е останало от моя силен син”, попитах аз, а той изказа съболезнования и обеща да ни помагат.

Сякаш нещо преряза гласа ми, толкова се изплаших, че дори не можех да заплача, гърлото ми пресъхна, сърцето ме прободе и паднах възнак ковчега - да съм по-близо до детето си.

 

Защо Господ взе тази невинна жертва? Това е най-лошото - да видиш смъртта на детето си”, казва с горчивина Атанаска.

По-късно се

разбрало, че

войниците били

пращани не

да воюват

и да се упражняват на бойни изкуства, а да вършат черна работа.

На 2-годишната Атанаска тогава отпуснали пенсия. Баба ѝ получава по 100 лв. месечно към нейната пенсия по болест от 130 лв. - преживява с 230.

Съпругата му страдала, но след време болката утихнала и тръгнала да си търси щастието.

Войнишката вдовица Марияна Боянова и досега поглежда в снимките и всичко ѝ се струва като кошмар - намразила военните, че мъжът ѝ загинал без война. Проклинала съдбата, сега дори не иска да си спомня за пропиления ѝ живот и несбъднати мечти за семейно щастие.

Все пак тайно продължава да носи снимката на първия си мъж.

Дъщеря ѝ Атанаска завършила професионалната гимназия по лека промишленост “Дара Николова” в Монтана. Още като ученичка заживяла с Любчо Ангелов на семейни начала в махала “Огоста”.

“Ако имах баща,

нямаше да

бързам да се

омъжвам, щях

да се изуча”,

съжалява тя. Сина си кръстила Ботьо - на татко си, за когото само слушала спомени във фамилията.

Атанаска мечтае да стане медицинска сестра, но е безработна. Получава само детски надбавки. Помощите от баща ѝ били спрени. Тя писала молба до министъра на отбраната, но отговор не получила.

“Да ми върнат тате”, плаче Атанаска.

Всичките надежди на фамилията са в малкия Ботьо. Той расте като достоен наследник - силен, уверен и с чувство за справедливост. Винаги отстъпва на приятелчета, от малък е с желание за победа. Момченцето прави добро, дава с охота играчките си, помага на майка си в домакинството.

 

Сега вече има и сестричка - Магдалена. Майка им Атанаска мечтае с мъжа си да си построят къща, че сега едва се побират в една стая. Мъжът работи като кофражист и получава 1000 лв. заплата, от тези пари пестят и отделят за нов дом.

Сега мечтата на младата Атанаска е да си отгледа децата и им разказва за смелия дядо Ботьо, загинал на 18 г.

“Тази година ще отидем на мястото на катастрофата да запалим свещ, ще се съберем с лелите ми и ще почетем паметта му и на гроба. Все нямаме пари, но ще направим всичко да отделим за общата панихида”, казва сирачето.
Майката на Ботьо не може да се усмихне с пълно сърце.

“Отиде си млад и читав, едно хапче не е изпил. Какво ли не съм работила,

метях улиците,

събирала съм

билки, трънки и

гъби, чистех

градската

тоалетна, за да си

изхраня внучетата
Друго е, ако беше жив синът ми, ако имаше още една мъжка подкрепа. Той мечтаеше да стане военен”, плаче бедната жена.

“Не можем да го върнем. Усещаме някаква привързаност, кръвта ни тегли към него и често ходим на гроба”, казват роднини.

През годините на мъка добри хора им помагали. В началото щерката на войника получавала дарове от доц. Борислав Великов. Неизвестни от Южна България също пращали помощи. Отпуснатата пенсия на дъщерята се стопила от инфлацията. Министерството на отбраната превело 50 000 лв., а когато момичето станало пълнолетно, получила от банката 60 лв.

Още едно войниче от Монтана загина в пожара на околовръстното шосе край София на 11 август 1995-а. На злокобната дата изгорял и 20- годишният Андрей Николов Любенов.

Родителите му, сломени от скръбта, се преселили в Сърбия, но сега отново се върнали в Монтана. Според съседи преди идвали рядко, правели помените там в черквата.

“Защо да бият път дотук, само да усилват мъката си”, казват съседи.

Сега и от

семейството на

Андрей решили

да се включат

в общото

възпоменание
Гробът на Андрей не остава самотен, негови приятели винаги намират време да оставят цветя за прекършената му младост.

 

 

Катастрофа и стрелба - основните версии за камиона ковчег на околовръстното

 

На 11 август 1995 г. на околовръстното шосе до София като факли изгоряха 14 войници от поделение 58410 на Транспортни войски. Смъртта ги застигна на връщане от строителен обект “Манастирски ливади” към базата им в “Обеля”.

Товарният камион ГАЗ 53А се удря в колесен трактор Т-150, собственост на “Агромеханизация” ЕООД и се запалва. Возещите се в каросерията загиват. По чудо оцеля само един - редник Кръстьо Дунчев, но с тежки черепно-мозъчни травми, заради които остава инвалид. След катастрофата Дунчев е с частична амнезия и не може да си спомни какво точно се е случило.

В деня на трагедията националната телевизия показа като първа новина тогавашния премиер Жан Виденов да потропва хоро с възрастни фенове.

Делото за смъртта на войниците бе подхванато от тогавашната Прокуратура на въоръжените сили (ПВС), чийто шеф Николай Колев 7 години по-късно бе убит в София. Разследването тръгна срещу неизвестен извършител, водеше се ту във военното следствие, но в НСБОП. Още в началото бе затруднено, тъй като следите от катастрофата са били заличени час след удара. Пътят е измит обилно с вода, а пожарът, последвал сблъсъка, е стопил и всяка улика. След ада на околовръстното остават само тракторът, обгорелият камион и надупчената му от куршуми шофьорска врата, както и няколко полуобгорени гуменки, с които били обути момчетата.

Въпреки усилията на следователи, прокурори и полицаи делото е спряно през 1996 г. 4 години по-късно е възобновено, след като в прокуратурата се появява неочакван свидетел - Р.Ш. Казва, че иска да говори и че досега е мълчал, защото го заплашвали, че ще го убият. Твърди, че е пътувал с колата си след газката с 14-те войници и че по нея е стреляно.

Хвърля вината на Японеца и Жоро Черния, които искали да убият Иво Карамански. Оказва се обаче, че “свидетелят” е регистриран в психодиспансер. Дори жена му казва, че не бива да му се върва. Доказателства срещу Японеца и Черния за каквато и да е тяхна съпричастност към случая не са открити. Затова те не са и разпитвани.
Показания обаче още на 16 август 1995 г. дава Иво Карамански, който се бе самообявил за Кръстник на мафията.

Карамански първи съобщава, че е чул изстрели край камиона, преди да се взриви. Разказва, че той и хората му опитали да помогнат, докато други гледали безучастно от коли и автобус.

“Видях, че в каросерията има хора, които стенеха, но бяха живи. Едно момче във войнишки дрехи пълзеше на четири крака. Извиках му да скочи от камиона и той се претърколи на асфалта. В този момент резервоарът на газката избухна”, казва при разпита Карамански. Пред медиите обаче отрича да е имало стрелба.

“Това са измислици, гърмяха патроните от пистолета на лейт. Вълчев”, казва той. Разпитват го втори път, но тогава той не казва нищо за стрелба.

По шофьорската врата на газката са открити три дупки. От нея изпадат и 3 метални парчета. Първоначално разследващите смятат, че това са проектили от куршуми, но експертите не потвърждават.

До появата на Карамански се разследват куп версии - неизправност на газката, висока скорост, заспиване зад волана, дупки по пътя и пр. Нито една не е безспорно доказана. Показания, че по камиона е стреляно, дават още полицай и анонимен свидетел. По табелка на пътя са открити 9 дупки, но експертизите показват, че само две от тях са пресни.

Стрелците, ако ги е имало, така и не са открити. Не е намерена и колата, с която е пътувал Кръстника. Тримата души, които са били в автомобила с него, отричат да са видели камиона с войниците да кривилочи на зигзаг след стрелба.

Делото е възобновено още веднъж през 2001 г. след анонимен сигнал до главния прокурор, че по газката е стреляно от мотор. И тази версия обаче не се потвърждава.

Телата на загиналите са овъглени до неузнаваемост. До днес много от родителите на жертвите смятат, че децата им са убити, а пожарът е причинен, за да се прикрият следите. Мистерията около смъртта им остава.

Прокуратурата на въоръжените сили бе унищожена със закон, а куршуми застигнаха при различни обстоятелства прокурора Николай Колев и Иво Карамански. Убийството на магистрата остава неразкрито, но за Кръстника имаше осъден и той бе пратен в затвора. Стрелецът Стефан Въжарски твърдеше, че е бит от Карамански и гардовете му и че е действал при неизбежна отбрана. Той е осъден на доживотен затвор.