Юлия Георгиева

Фото Тодор Танчев

 

Това лято ще се навършат точно 20 години, откакто Михаил Иванов изкарва хляба си чрез просия по варненското ларго. Тази тъжна равносметка може би е повод хората, оглавяващи т.нар. социални ведомства, да се замислят какво се направи през последните десетилетия за нуждаещите се несретници, които са осакатени от природата още с раждането си. Нищо - това е отговорът. Нищо не се прави нито на държавно, нито на общинско ниво. Зад лъскавите костюми и кръглите маси, на които властите така обичат да говорят за напредъка на интеграцията, стоят само няколко неща, които хора като Михаил изпитват на гърба си – торба ориз, пълна с гъгрици, пакет макарони, 280 лв. за дърва за цялата зима и половин бурканче блудкава супа. Това са фактите. 

„Кандидатствах заедно със съпругата си за социална кухня на общината, но мен не ме одобриха, защото пенсията ми надвишава необходимия доход с 3 лева. Заради тези 3 лева аз нямам право на въпросното половин бурканче супа, но не съжалявам, защото храната не е качествена“, коментира Михаил Иванов. 

Неговата болка обаче не е за мизерното подаяние, с което градската управа се хвали, че дава. Неговата болка е, че макар двамата с жена си да са инвалиди, които са обречени на доживотна безработица и нищета, някак не са достатъчно нещастни и окаяни по стандартите на общината, за да получат ведомствено жилище. „Ние живеем на свободен наем и всеки месец дължим 200 лева за покрива над главата си. Общият ни доход от инвалидните пенсии е 305 лв. Като си платим и тока, който е над 100 лв., оставаме без пари за храна. От там нататък се изхранваме от милостинята на минувачите, просто нямаме друг избор“, коментира мъжът, когото всеки варненец познава. 

„20 години на улицата - стигат ми! Вече нямам сили за това. Кокалите ме болят от студ. Ако можехме да плащаме на общината 40 лева наем, щяхме да живеем от пенсиите си и нямаше да ми се налага всеки ден да мръзна за подаяния. Питайте ме как изкарах тази зима на улицата в този невероятен студ“, казва човекът. 

Смяната на властта спира мечтата му за дом

Обещанието, че семейство Иванови ще получат общинско жилище, датира от 2009 г. Идеята била, когато администрацията на „Аспарухово“ се нанесе в кварталния мол, бившите помещения да влязат в жилищния фонд на общината и едно от тях да бъде предоставено на Михаил и съпругата му Ана. До, но властта се сменя и обещанието увисва във въздуха. „Ние чакаме, но в кметството не знаят какво ни е обещано, а властта изцяло се смени и вероятно всичко ще започне наново“, коментира отчаяния Михаил. Освен това бившите административни помещения на „Аспарухово“ все още не са прехвърлени в жилищния фонд, а от община Варна на въпрос кога може да се предостави някакво, каквото и да е жилище, обичайният отговор гласи, че чакащите са страшно много, така че шансът за настаняване е нищожен.

„Е, ти нали изкарваш пари, какво толкова“, подхвърлили на Михаил варненци, помолени за съдействие при разрешаването на някои проблеми. 

Репликата я е чувал по повод факта, че жена му Ана, която е със 76% намалена работоспособност, от години се води на трудовата борса, но досега никога не е получила предложение за работа. Разказите му как едвам свързват двата края с инвалидните си пенсии също биват коментирани по подобен начин. 

Не се заблуждавайте, Михаил е добре информиран и начетен. Настолната му книга е много стара и е за Левски.

 

 

 

Социалната политика – безсмислени срещи и супа

На въпрос как гледа на социалната политика на община Варна, Михаил клати тъжно глава и пита: „Каква социална политика?!“ На държавно ниво той има право на едни ортопедични обувки и долнопробна проходилка през 3 години, както и на 285 лв. за дърва за цялата зима. Общината отпуска по 200 лева на бедняк при добър късмет, но това коства известно количество пари за изкарването на необходимите документи, както и няколко месеца чакане на заветната помощ. Всичко останало е за парлама. „Някакви срещи с непознати, за да не се чувстват хората сами – това е т.нар. интеграция. Но това не е реална помощ. Преди няколко години чух, че в дневен център ще има безплатни курсове по английски. Отидох, отказаха ми. Както и да е. 

Но това, което правят инвалидите в този център, е да пият кафе, а на обяд им дават по една супа. Това е. За съжаление такава е цялата ни социална политика“, обобщава Михаил. И тъй като той е от поколението българи, за които е било много модерно да плюят след 1989 г. по Тодор Живков, обявявайки го за диктатор, Иванов решава да прочете мемоарите му, които впоследствие му стават настолна книга по „хиляди причини“, както казва той. „Живков беше определен като диктатор, защото налагал духовни ограничения. А сега какво се предлага – ориз с гъгрици“, коментира Михаил. 

И не само политиката ни е на ниво подхвърлено подаяние и опънати тиранти, но и обществото ни, което уж е освободено и модерно, а се държи адски тесногръдо. „Малко дете преминава край мен и казва на майка си да му даде стотинки, които да даде на мен – бедния човек, а тя го дръпва настрани и му изсъсква през зъби да върви напред“, казва мъжът и очите му се пълнят със сълзи. 

Съпругата му Ана пести дори и от подарените 

продукти, които спасяват положението.