На тази дата през 1968 г. по идея на България танковете "братски" смазват "социализма с човешко лице" в Чехословакия

Кадър ЦРУ

На 5 януари 1968 г. на власт в Чехословакия идва човекът, чийто опит да въведе "социализъм с човешко лице" е смазан с нахлуването на СССР, България, Полша и Унгария в нощта на 20-и срещу 21 август. Реформите на първия секретар на ЦК на Чехословашката комунистическа партия Александър Дубчек (1921-1992) - той разхлабва партийната цензура над чехословашките вестници и тв предавания и позволява на писателите дисиденти да пишат свободно; изпраща посланието, че чистките и политическите вендети от миналото няма да се случват повече - стават известни като "Пражка пролет" и пораждат вражда с Кремъл.

Народна Република България (НРБ) има ключова роля в смазването ѝ. Не с внушителен брой танкове и бронетранспортьори сред нахлулите над 5000, нито с голям брой военни сред пратените около половин милион военнослужещи, тук ролята на НРБ е скромна - два мотострелкови полка и един танков батальон. 

А с твърдото искане на комунистическия ръководител Тодор Живков от съветските другари за смазване на демократизацията в страната. България е първата настояла за военна интервенция в Чехословакия и последната извинила се (1990 г.).

Ето как историкът доц. д-р Румяна Маринова-Христиди разказва за събитията у нас в документалния сборник "Пражката пролет и Държавна сигурност" на Комисията по досиетата, публикуван в сайта ѝ.

Българските дипломати в Чехословакия внимателно следят започналите още през 1967 г. политически промени в Чехословакия. Указание за това те получават не само от Министерството на външните работи, а и от ЦК на БКП. Българският посланик в Прага Стайко Неделчев предупреждава и за нарастващото обществено недоволство в Чехословакия, провокирано от изключването от ЧКП на писателите Лудвик Вацулик, Иван Клима и Антонин Лим и за отнемането на в. „Лидове новини” от Съюза на писателите. Още по-голям интерес в ЦК на БКП предизвикват информациите за пленумите на ЦК на ЧКП през октомври и декември и за посещението на съветския лидер Брежнев, чиято цел е „да помирява чехословашките другари“. През декември 1967 г. шифрограмите на посланика от Прага вече са адресирани директно до Тодор Живков и са посветени почти изцяло на кризата в ръководството на ЧКП. Очевидно е, че българските симпатии са на страната на критикувания и в крайна сметка отстранен от ръководството на ЦК на ЧКП Антонин Новотни. Българското ръководство се успокоява, след като в началото на януари пленумът на ЦК на ЧКП отстранява Антонин Новотни от ръководството на ЧКП и го заменя със словака Александър Дубчек. Получаваните от Прага сведения говорят, че новото ръководство продължава линията „за единство и братство на Чехословакия със СССР и КПСС и социалистическия лагер и за укрепване на международното комунистическо движение”.

Идването на власт на Александър Дубчек се оказва не край, а начало на промените в Чехословакия. Много скоро привърженици на реформите заемат основните държавни постове: ген. Лудвик Свобода става президент, инж. Олдржих Черник – министър-председател, Йозеф Смърковски – председател на Националното събрание. По този повод е свикана първата международна среща на страните от Варшавския договор, която обсъжда положението в Чехословакия. На срещата в Дрезден на 23 март 1968 г. Тодор Живков не присъства, тъй като е на официално посещение в Турция, но има българска делегация. Обсъждането на „чехословашкия въпрос“ в Дрезден става в присъствието на чехословашките представители, което им дава възможност да защитят своите реформи. В историческата литература са широко известни резките критики към чехите и словаците, отправени от полския лидер Владислав Гомулка и от източногерманския Валтер Улбрихт. Българските представители – Станко Тодоров, Живко Живков и Апостол Пашев, предпочитат да не заемат категорична позиция. Основната задача на българските представители в Дрезден е да проследят обсъжданията и да ги представят възможно най-пълно пред българското ръководство, за да може то да определи отношението си към чехословашките реформи. Това става на пленум на ЦК на БКП на 29 март 1968 г., след завръщането на Живков от Турция. Изказванията на пленума илюстрират причината за загрижеността на „братските“ комунистически партии от събитията в Чехословакия, че може да изпуснат контрола върху интелигенцията. Действително през 1968 г. и в България студенти и преподаватели поставят под въпрос такива основни за властта положения като: ръководната роля на партията, специфичната цензура, правото на свободна творческа изява. Несъмнено обаче, най-голямо значение за определянето на българската позиция към „Пражката пролет“ има Тодор Живков. Той заявява, че трябва да се направи всичко възможно, в това число да се рискува, но да не се позволи в Чехословакия да се развихри „контрареволюция“. Позицията на Живков потвърждава не само положението на България като най-верен сателит на Москва, но консервативните нагласи в ръководството на БКП.

Опитът за демократизация в Чехословакия оказва влияние върху българското общество в две посоки. Едната се изразява в раздвижването сред интелигенцията. Под влияние на идващите от Чехословакия вести през 1968 г. българската интелигенция създава нови печатни издания (такъв е вестник „Литературни новини“) и дискусионни клубове (главно сред студентите). В другата посока са действията на държавното ръководство. Тодор Живков, който е едновременно министър-председател и първи секретар на ЦК на БКП, има възможност да избира между двете позиции – следването на чехословашките икономически и политически реформи или предпазването от последиците им. Въпреки икономическата логика, която диктува продължаване на реформите, Живков не се колебае да ги спре, защото ставащото в Чехословакия изглежда много по-опасно за системата. Още на 26 март 1968 г. Политбюро на ЦК на БКП взема решение, с което налага строга цензура върху отразяването на ставащото в „братска“ Чехословакия, пише OFFnews.bg.

При нарастваща враждебност на българското политическо ръководство към реформите в Чехословакия е осъществено официалното посещение на Тодор Живков в Чехословакия. То е посветено на подписване на нов Договор за дружба, сътрудничество и взаимопомощ. Посещението е договорено за 23–26 април 1968 г. и е използвано от Тодор Живков, за да добие лични впечатления за ставащото в Чехословакия и най-вече за водещите чехословашки фигури. Срещата на Живков с Дубчек е проведена на 23 април, още в първия ден на посещението. Тя е първа за двамата. Дубчек подробно обяснява неизбежността на реформите, предизвикани от вътрешнопартийните и обществените проблеми и защитава изцяло персоналните промени и новата Програма за действие на ЧКП. Живков още в началото на разговора заявява убеждението си, че чехословашките реформи не са нищо повече от повторение на събитията от 1956 г. Разговорът между българските и чехословашките политици показва, че те говорят на различни езици, а само си дават вид, че говорят едно и също.

Две седмици след посещението на Тодор Живков в Чехословакия съветският лидер Леонид Брежнев кани в Москва четирима източноевропейски лидери за разговори по „чехословашкия проблем“. На 8 май Тодор Живков, Янош Кадар, Валтер Улбрихт и Владислав Гомулка пристигат, за да обсъдят международното положение и проблемите на комунистическото движение. За разлика от срещата в Дрезден обсъждането на положението в Чехословакия и действията на ЧКП става без чехословашките представители. Политическият резултат от срещата на петимата партийни лидери в Москва е новата международна среща във Варшава, на която е поканена и ЧКП. Поканата е обсъдена от Президиума на ЦК на ЧКП на 12 юли, но не е приета заради обществените подозрения в Чехословакия, че ръководството на ЧКП е склонно към съглашателство с Москва. Отказът на ЧКП не отменя планираната среща, а затвърждава единството на петте комунистически партии – съветската, полската, източногерманската, унгарската и българската.

Варшавската среща на ръководителите на петте комунистически партии (14–15 юли 1968 г.) е проведена след появата на манифеста „Две хиляди думи“ на Вацлав Вацулик, който предупреждава чехословашкото общество за опасностите пред реформите. Във Варшава представителите на петте партии разглеждат „Пражката пролет“ от гледна точка на опасното влияние на реформите в собствените им страни. Позицията на Тодор Живков е, че това не е вътрешен чехословашки въпрос, а засяга цялата социалистическа общност, затова е необходима решителна намеса в Чехословакия. Официалният резултат от Варшавската среща е Писмото на петте комунистически и работнически партии до ЦК на ЧКП. То предизвиква негативна реакция не само по света, а и в Чехословакия. Варшавската среща демонстрира, че чехите и словаците няма да бъдат оставени да осъществяват реформите си.

Лятото на 1968 г. в Източна Европа е изпълнено със събития. В България найважното международно събитие е откритият на 28 юли в София Девети международен фестивал на младежта и студентите. Още при подготовката му българските организатори се тревожат за влиянието, което членовете на чехословашката делегация могат да окажат върху българската младеж. Затова те следят състава на чехословашката делегация и отправят критика към чехословашките представители, че използват фестивала, за да популяризират политиката на новото чехословашко ръководство. Те са наблюдавани внимателно и от българските служби за сигурност.

В началото на август 1968 г. в хода на чехословашките реформи отново се намесват петте страни от Варшавския договор. След двустранната среща на 1 август между представители на КПСС и ЧКП в Черна на Тиса, на 3 август в Братислава се срещат представители на комунистическите партии от петте страни с ръководството на ЧКП. Позицията на българската делегация е в пълно съгласие с вижданията на  останалите четири и подкрепя официалното комюнике. В следващите дни на август интересът е насочен вече не към политическите преговори, а към подготовката на военната интервенция. Тъй като България няма пряка граница с Чехословакия, тя подготвя два мотострелкови полка – Елховският и Маришкият, с 2164 души личен състав за включване в съветските войски. На 21 юли полковете са закарани до военноморската база Атия (южно от Бургас), откъдето са качени на съветски военнотранспортни кораби и откарани в Западна Украйна, на границата с Чехословакия. В нощта на 20 срещу 21 август те са вдигнати по тревога и достигат до Банска Бистрица в Словакия, където охраняват местния ретранслатор и пътя за град Зволен. Повече от месец след началото на интервенцията българският военен министър арм. ген. Добри Джуров докладва пред Политбюро на ЦК на БКП за българското участие, като изнася конкретна информация и за съпротивата на словаците – те организират барикади по пътищата, замерят колоната с камъни, създават нелегални организации и изразяват несъгласие с интервенцията в пресата. Българските войски дават една жертва – мл. серж. Николай Цветков Николов убит на 9 септември 1968 г., когато се е опитал на автостоп да стигне до Карлови Вари. Двама български войници Константин Петров Стоянов и Петър Димитров Иванов се опитват да избягат и да се присъединят към чехословашката съпротива, но са заловени. Съветската оценка за българското участие в интервенцията се изразява в награждаването на почти една осма (250 войници и офицери) от двата полка с ордени.

Официалните сведения, които българското политическо ръководство получава от Прага, както и реакцията на чехословашкото посолство в София показват, че не само обикновените чехи и словаци, но и представителите на ЧССР и ЧКП се противопоставят на интервенцията. За разминаването между предварителните намерения и реалностите говори и това, че българските вестници са принудени да сменят заглавията на съобщенията си за интервенцията, след като интервентите не успяват да създадат ново чехословашко правителство, готово да поеме отговорността за поканването на войските на ОВД . Пропагандните центрове в България полагат големи усилия да защитят военната намеса, но настроенията в българското общество са съвсем различни. За хората, които са приветствали чехословашките реформи с надеждата, че извоюваните от чехите и словаците свободи ще се пренесат и в България, интервенцията означава край на тази перспектива. Не всички българи избират пасивната съпротива, намират се и такива, които са готови да се противопоставят. Правят го чрез словото. Това са предимно преподаватели и студенти от Софийския университет, както и отделни интелуктуалци.

В заключение бихме могли да се съгласим с оценката на историка Искра Баева, че българската реакция на „Пражката пролет‘68“ е официална и неофициална, като двете са коренно противоположни. Официалната осъжда чехословашките реформи и подкрепя военната интервенция за спирането им, докато неофициалната е съпричастна с реформите и се надява на техния успех, за да бъдат разширени правата и свободите и на българските граждани. Независимо от тези различия, в Чехословакия и по света става известна само официалната позиция, която поставя България в групата на консервативните и послушни на Съветския съюз страни.