Никое добро не остава незабелязано

Beu.bg; Jenite.net

Това е тъжна история за добротата. Но история, която ни учи, че тя, добротата, винаги намира начин да възтържествува.Защото не може да остане скрита...

Някога в далечната Корея живяла една девойка на име Ок Сун. Тя била такъв майстор, какъвто нямало нито в страната на утринната свежест, нито в земите, където растат стройните кедрови дървета и хората ядат ориз наместо житен хляб. Чул за нейното изкуство тогавашният цар и заповядал на прислужниците си да му доведат необикновеното момиче. Прислужниците яхнали най-бързите си коне и тръгнали. Подир три дни пред царя и царицата се изправила самата Ок Сун, облечена в дреха, изтъкана от коприна, нежна като сребърна мъгла. Царят отворил широко очите си, а царицата плеснала с ръце и попитала момичето: ‘Кой направи тази чудна дреха?’ ‘Аз!’ – тихо прошепнала девойката и навела очи към земята. ‘Можеш ли да направиш втора, която да няма равна на себе си и да надминава твоята по хубост?’ ‘Мога.’ – отвърнало момичето – ‘Но ще ми бъдат потребни цели три години.’ ‘Ще чакам!’ – извикала царицата и поръчала да отведат Ок Сун в царската подземна работилница, където имало конци, усукани от злато, гранчета от сребро, скъпоценни камъни, събрани от целия свят. Само едно нямало: слънчева светлина не влизала от никъде. Подземната работилница се намирала на морския бряг и там от зори до мрак се чувало само бученето на морските вълни, които се блъскали със страшен грохот в крайбрежните камъни. Младото момиче пристъпило плахо в полумрачната работилница, запалило една восъчна свещ и се заловило за работа. То не се докоснало до царските съкровища, а поискало да му донесат само две плетачни куки, направени от слонова кост и да му съберат паяжините, които бляскат, озарени от слънцето. Три години денем и нощем, заключена в подземието, девойката се трудила, жадувайки за нощните часове, когато морските вълни затихвали за малко и спокойствието навлизало в нейното тревожно сърце, а сънят затварял за миг клепките на очите й. Минали три години. Един ден Ок Сун повикала главния надзирател и му предала своето ръкоделие – да го поднесе на царя и царицата. То било дантела, изплетена от паяжина – трепетна и нежна, която падала върху косата на човек като застинала морска пяна. Царят останал потресен от нейните изкусни ръце, а царицата преметнала дантелата върху раменете си и станала по-хубава от всички жени на земята. Тя се огледала в бистрото езеро и вдигнала очи към царя: ‘Ти си могъщ’- рекла тя – ‘Господарю мой, направи тъй, че занапред никоя жена да не може да получи такава дантела. Само аз да я нося.’ Жестокият цар, който лишил девойката от светлина, кимнал с глава, с което искал да каже, че е готов да изпълни молбата на царицата и повикал главния палач на двореца: ‘Отнеми й очите’ – заповядал той – ‘за да не може никога да изплете друга дантела като тая.’ Втурнал се царският палач в подземната работилница, но какво заварил! В полумрака девойката съвсем ослепяла, докато завърши дантелата. Очите й били като пресъхнали кладенци. Прехапал устни палачът и се върнал пак при царя. Попитал го: ‘Какво да правя с нея?’ ‘Хвърли я на тигрите! Тя заслужава голяма награда!’ – викнал гневно царят. Когато злодеят блъснал невинното момиче в зверилницата на гладните тигри, то протегнало ръце към тях да ги помилва по главите и кръвожадните зверове мигом се укротили. И до ден днешен Ок Сун през зимните нощи ходи невидима от къща на къща и рисува по стъклата на прозорците ония чудни ледени дантели. /jenite.net