Опит за едно невъзможно честване: Въпросът „Ще има ли нещо за Пламен?“ и отговорите му
Веселин Златков
С приближаването на датата 20 февруари всички хора, които приживе са познавали Пламен Горанов, започват да получават поредица от обаждания и съобщения в интернет с един и същ текст и смисъл: „Ще правите ли нещо за Пламен? Има ли нещо организирано за 20-и? Къде и кога ще се съберем? Няма ли да излезем пред общината?“ и т.н. Две години след трагичната сутрин, в която Пламен Горанов пламна на стълбите на местната власт във Варна, мнозина изпитват вътрешна потребност да честват събитието, да сведат глави, да отдадат почит. Така се прави на черните дати в историята.
А за Варна 20 февруари е черна дата. Не само за многобройните приятели на фотографа, катерача, въдичаря или „бачкера“ Пламен Горанов, не само за протестиращите, които го приеха като свой символ и знаме. Тя е такава и за тези, които виждат в постъпката му акт на лудост, не полет, а пропадане, което противоречи на техните убеждения и ценности. Тази втора група, целяща да развенчае „култа към един самоубиец“, също настръхва около датата, на която варненецът пламна, макар и по различни причини.
Всъщност култ към Пламен Горанов няма. Образът му за щастие не успя да се превърне в плакатен пропаганден символ на тази или онази политическа идея, не беше обсебен от организации, структури и групировки. Не че нямаше опити, те просто не успяха. И така, разбира се, е много по-добре. Ако някой беше успял да присвои Пламен за себе си, със сигурност на 20 февруари щеше да има поклонения, знамена, свещи, хоругви и какво ли още не. По-добре е обаче всеки, който има отношение към човека, който изгоря в протеста си, да го изрази така, както го направи Пацо – лично.
Горящият човек се забравя трудно
Много варненци, които участваха в протестите, днес си дават горчивата равносметка, че след това изригване на гражданското недоволство на практика почти нищо не се е променило. Мнозина са разочаровани, мнозина са готови отново да излязат на улицата и ги спира само това, че дори и това вече изглежда безсмислено. Тези граждани, заслужили с поведението си да бъдат наричани така, вече не вярват, че нещо ще се промени, след като властта отпреди две години се върна. Познавам много такива хора. Повечето от тях са на мнение, че Пламен Горанов вече е забравен като вчерашна новина и постъпката му, която преди изглеждаше като подвиг, вече е изгубила напълно смисъла си.
Всъщност изобщо не е така. Пламен не е забравен и на практика тепърва започва неговото преоткриване. Появи се първият от много започнати документални филми за него. На път към читателите се отправя и първата книга, разказваща за тази доста необичайна и обаятелна личност, макар че не е сигурно дали, кога и как точно ще бъде издадена. Снимките на Пламен малко по малко също се превръщат в устойчиви свидетелства за него като творец и за времето и обществото, в което живя. Посланията му отекват в песните, създадени за него или дори с негово участие.
Истината е, че Пламен Горанов днес най-силно вълнува творците. Той остава предизвикателство, факт, който тепърва ще търси обяснението си извън сухите прокурорски констатации, че „няма данни за извършено престъпление“. Смъртта на Пацо наистина е престъпление, но не от тези, които са упоменати в Наказателния кодекс. Споменът за нея пък е присъдата за цялото ни общество, без значение дали то го осъзнава.
Преди Грамадата да стане сърце
Със сигурност споменаването на горящия човек пред община Варна ще предизвика отново много и разнопосочни коментари. Те ще плъзнат в социалните мрежи и в разговорите между хората, ще разпалят страсти, може би дори ще изострят отношения. Това е нормално, защото всеки търси и понякога намира собствения си поглед и обяснение за трагедията на Пламен Горанов. Но в това няма нищо странно или страшно. Понякога е по-добре дебатът, спорът, караницата, ако щете, да се поддържат живи. Да се прибързва със заключенията, че те вече са родили някаква истина, е грешка.
Това личи и от едно скорошно решение на Общинския съвет, между другото - същият, който така и не подаде оставка, както искаше Пламен с прословутия си плакат, скрит след запалването му и показан после като улика в разследването. Та избраниците на Варна, на които Грамадата от камъни все им е трън в очите, решиха да превърнат символа на недоволството в символ на обич. Както знаем, пред общината ще се появи контейнер с формата на сърце, в който парчетата недоволство, които за щастие така и не полетяха към прозорците на кмета, ще бъдат прилежно събрани. Един вид „от гняв - към любов“. Патетична и кичозна изглежда тази идея.
Винаги е добре, когато нещата свършват с хепиенд, но понякога това е просто невъзможно. Историята на Пламен Горанов не свърши добре и няма защо да се напъваме да измъкнем от нея нещо положително. Надеждата е в това, че всъщност тази история все още продължава, дори и две години по-късно, защото за Пламен продължава да се пише, пее, разказва и спори.
1
8
