Прокобата на кървавия диамант: Убих 21-годишно момче, опозорих момичето

Непродаден диамант от мините в Намибия става причина за убийството на 21-годишен младеж край село Бяла река. Кървавата саморазправа, потресла България през май 2000 година, се разплита след самопризнания на Людовик Толумов от Хисаря. Той е земляк, а за кратко време е бил и съкилийник на убиеца Иван Серафимов-Сладкото, припомя "Марица" зловещото престъпление.Двамата стават най-издирваните хора през пролетта и лятото на 2000 г. В края на лятото Людовик, или както още го наричат Любо, застрелва съратника си. Осъден е на доживотен затвор. Днес, 12 години след като е прекарал сам в килията на Пловдивския затвор, се разкайва за миналото си. Надява се да бъде помилван. 

"Лежах насред нивите, когато си отворих очите и дойдох на себе си. Бях сама. Мислех си, че няма да оживея. Със сетни сили изпълзях, влачех се през нива с жито. Стигнах до шосета и започнах да махам на колите. Един автомобил спря и ме качи. Едва дишах. Оказа, че шофьорът бил полицай. Закара ме в болницата. Там се събраха лекари, дойдоха полицаи, на които разказах, че съм изнасилена, а приятелят ми - убит." Думите са на 18-годишната тогава Руждие от първомайско село, която във фаталния 13 май 2000 г. е била с приятеля си Севгин Мюмюн в неговата кола. 

Двамата ходили на дискотека. Когато излезли, решили да тръгнат към Първомай. Спрели обаче на отбивката за Бяла река да си поговорят. Там ги засекли Людовик и Сладкото. Те пък се връщали от Кърджали. Ходили там да продават диамант, но не успели да намерят сервитьора, който търсел скъпоценни камъни, и се изнервили. Нямали никакви пари. Людовик дори се отбил при свой роднина полицай и го помолил да му даде 20 лева за бензин, за да се приберат в Хисаря. 

"Бях задрямал на дясната седалка. Сладкото караше шкодичката. В просъница чух как изсвири с клаксона на спрялата кола. Спря до тях. Не му знаех намеренията, но тръгнах след него. Видяхме в автомобила момче и момиче. Сладкото потропа на прозореца. Оттам слезе Севгин, здраво момче беше. Двамата си размениха реплики. Сладкото извади пистолет и го застреля", разказва Людовик. Щом Севгин се строполил на земята, Иван гръмнал още веднъж. 

"Стана бързо, не можех да се намеся по никакъв начин. Видях как Руждие си свали пръстените, хвърли ги на задната седалка", казва Людовик. После Сладкото счупил прозореца с пистолета. Измъкнал момичето навън и го изнасилил. Предупредил я да не се дърпа, иначе ще я прати за проститутка. Предложил на Людовик да направи същото. После вързал краката и ръцете на Руждие с въже, порязал я с нож по тялото. "Искам да остана жива, не ме убивайте", молела се младата жена. Людовик твърди, че искал да спаси Руждие. Не бил изпълнил предложението на Сладкото и той да се гаври с нея.

"Легнах върху нея, но да дам указания какво да прави. Тя не ме послуша", казва Людовик. Толумов твърди, че Сладкото искал да я застреля, но той сложил стъкълца в пълнителя на пистолета, за да не гръмне. После убедил авера си, че Руждие била шашната, няма да ги разпознае и трябва да бягат, защото на разклона за Бяла река дежурели полицаи. Взели двата мобилни телефона на Севгин, автокасетофона, златните пръстени и 20 лева. Качили са не шкодата и потеглили за Хисаря. На другия ден Сладкото продал джиесемите в Пловдив, а бижутата подарил на негова приятелка. 

"Не съм молила Толумов да запази живота ми, защото едва ли щеше да го направи. Той не спря Иван, не трябва да бъдете снизходителни към него", заявява в съдебната зала Руждие. 

Месец по-късно двамата отиват на Беклемето. Сладкото споделя с Людовик, че бил скрил в урва автомат и пистолет. На 6 юни 2000 г. трима туристи се разхождат на прохода, когато срещу тях се изправят двамата мъже. Те ги заплашват с пистолет, след което ги обират. 

Не след дълго следва нова ужасяваща вест. На 12 юли 2000 г. на Беклемето са застреляни немските туристи Кристиян Херлан и неговата 28-годишна приятелка Хайдрун Голомб от град Касел. Чужденците идват в България да разгледат забележителностите. Минават през Беклемето. Решават да слязат да се снимат за спомен до чешмичката. Иван дебне в храстите. Щом чува чужда реч, изскача. С пистолет първо екзекутира Кристиян, а после - Хайдрун. Трупа на жената качва в колата и оставя в канавка до село Павел баня. Кристиян захвърля в урвите на Беклемето.

“Той беше озверял, не спираше да върши престъпления”, казва в съда Людовик. Уплашва се, че Сладкото може да го убие, за да не оставя свидетели. Напрежението между двамата расте. На 15 юли 2000 г. Сладкото предлага на Людовик да отидат и да вземат скрито оръжие в нива край Хисаря. По време на пътуването с Толумов е и неговата приятелка Таня от Пловдив. Тримата седнали да пият кафе. "Сладкото започна да се прави на мъж, хвалеше се колко убийства е направил. Гледаше приятелката ми, което ме подразни. Тя беше намазана пловдивчанка, не някаква селянка. Ядосах се", признава днес Людовик. Спират край Хисаря. Толумов застрелва Сладкото. Твърди, че го направил при самоотбрана. Месец по-късно е задържан за убийствата и грабежите и осъден на доживотен затвор. 

Людовик Толумов е преуспяващ бизнесмен в Хисаря в началото на демокрацията. Дотогава работил като шофьор в ДАП-Баня. Прекарвал инертни материали за строежа на блоковете в ЖР "Тракия". За кражба на 60 торби от тях е осъден на няколко месеца затвор. Там се засича със Сладкото, но двамата се познават, защото са от едно село. Като напуснал затвора, се захванал с търговия в Сърбия. Първоначално продавал лагери за машини. Тук купувал бройката за една марка, а там предлагал за 7 марки. С партньорката му делели парите на хавлиена кърпа. 

"Слагах ръката наполовина на пачките и тези за мен, другите за нея. Натрупах средства. Бях доволен от живота. Но може би от свободията започнах да вървя по кривите пътеки”, обяснява Людовик Толумов. След това заминал да работи в Австрия. Там на един от пътническите терминали се запознал с немски шофьор. Той го запалил за работа в Намибия. Людовик си извадил виза и заминал. В африканската страна намерил работа като монтьор на автомобили, лодки и камиони в къщата на бизнесмен. Хората живеят в островни лоджии. Придвижването става с лодки. 

"Запознах се с работници от диамантените мини, на които пренасях хашиш, емфие и алкохол. Те не ми даваха пари, а ми се отплатиха с няколко нешлифовани малки диаманта. Беше ми потръгнала работата, но синът ми се обади за проблеми вкъщи. Трябваше спешно да се връщам. Събраните пари дадох за билети, а като се върнах без средства, се чудех накъде да поемам. В Хисаря един ден срещнах Иван Сладкото, който познавах като дребен престъпник, обираше лавки. Видя ми се солиден, загладен, защото си бе купил кола и го караше шофьор”, спомня си Людовик. Нямал пари, но пък не искал да търси помощ от роднини и приятели в Хисаря. 

“Как да поискам. Бях горд и наперен, а хората знаеха, че се справям. Не желаех да се знае, че имам диаманти. Защото се бяха появили първите “борчета” в Пловдив, щяха да притесняват семейството ми. Иван каза, че познавал баровец в Кърджали, който бил сервитьор. Споделих му за камък. Чудех се какво да правя, нямах пари. Не успяхме да го намерим човека. Носехме диаманта в джоба, бяхме изнервени, когато срещнахме Севгин и Руждие в колата”, разказва Людовик. 

Спряната кола на отбивката променя завинаги живота му. Съжалява за случилото се, но с дарителството смята да изкупи греховете си. Ако един ден излезе на свобода.