Работата – възможност за пълноценен живот и за хората с дефицити
Отворите ли хладилника – криза. Бръкнете ли в портмонето – криза. Включите ли новините – криза. На Бюрото по труда – криза. Накъдето и да се завъртите, тая пуста криза я виждате, усещате, чувате. Тя е вечен натрапник, който ви диша във врата. На вас - образования, здрав, прагматичен човек. Какво обаче да кажат хората, които нямат две-три магистратури, които са с вродено или придобито увреждане, на които хората отстрани гледат единствено със съжаление. Ако вие, образованият, здрав и прагматичен човек трудно си намирате прилична работа със сносна заплата, то какво ли е положението за хората, които имат проблем. И той на всичко отгоре е очевиден!?
„Точно затова съществуват социалните предприятия като „Равен старт“. Целта е да създаваме защитени работни места именно за хора в неравностойно положение“, коментира управителката на организацията Диана Настева. Тя стои до градинка в двора на училище „Св. Ив. Рилски“ и наблюдава как под ръцете на 26-годишната Николина Жекова и 56-годишния й колега Денис Денев се случват малки зелени чудеса. От пет месеца и двамата работят като озеленители в социалното предприятие, а минималните им заплати са дотирани от Агенцията по заетостта. В тяхната група има още един работник. В рамките на половин година групата поддържа градинките в училището, в детска градина „Крилатко“, парка в кв. „Владиславово“. Клиентите са доволни. Работниците също. Но осигурените за тримата заплати от държавата ще свършат след има-няма 20 дни. Оттам нататък бъдещето е неясно. Целта е държавната и местната власт да осигуряват на социалното предприятие възможност да използва работниците си и накрая всички да останат доволни. Хората с увреждане или заболяване да имат причина всеки ден да стават от леглото, защото имат работа, и да получават заплата срещу труда си, а клиентите да получават качествена услуга - по озеленяване например. Тази дейност е още по-важна, ако се касае за хора не само с физически, но най-вече с ментални дефицити, които определено няма как да получат възможност за някаква работа в частния сектор.
Звучи ви скучно? Не, първо вижте истинските истории на двама от озеленителите и пак помислете, защото никой не е застрахован, че един ден няма да се озове на тяхното място.
Денис Денев, 56 г.
Мизерията и болката се преглъщат, но самотата вечер на масата - не
Денис Денев е на 56 г. Преди да навърши 49 г., животът му бил напълно нормален и задоволителен. Бивш военен, по професия електротехник, а по-късно таксиметров шофьор. Винаги е имал работа, с която да осигури нуждите на семейството си, да си изгледа децата, дори да си построи вила, в която понастоящем живее. Дните не са му тежали, защото е имал приятели, с които да споделя и сполуките, и неволите. „На 49 г. обаче се разболях. Първо очите ми оперираха, след това получих инфаркт и се наложи да ми поставят стент, а след това едното ми ухо отказа. Загубих работата си, а заради болестите не можех да контактувам пълноценно с приятелите и познатите си, още повече че вилата ми е на края на града и беше трудно. С тези болести така стана, че се самоизолирах и загубих всички приятели и полека-лека се оказах абсолютно сам“, разказва Денис и докато говори, се опитва да овладее треперещата си брадичка и сълзите, които се наливат в очите му. „Не съм скучал през деня, защото си имам място, което винаги съм си го обработвал, от това разбирам. Но вечерите са изключително тежки. Особено когато седна вечер на масата сам... (Очите му вече са пълни и трудно прикрива тъгата си.) Така шест години. С безпаричието се справих. Имам пенсия от 115 лева. Да, малко е, но се свиква. Научих се да живея икономично, но със самотата... тежи, много тежи“, коментира мъжът. Въпреки болестите през цялото време се опитва да си намери работа, но на всички интервюта му отказват. Оправданието - кризата, високата безработица, изобилието от млади хора на пазара на труда. „Те предпочитат младите, разбира се, но същевременно искат и опит. Е, аз опит имам, но не ме взимат“, казва той. А основната причина да иска да работи е да има възможност да се среща с хора.
Отчаянието го отвежда до Бюрото по труда, на което кой знае какви надежди не възлага, но все пак чудото един ден се случва. „След два месеца подписи ме намери г-жа Диана Настева. Предложи ми да стана работник в озеленяването и въобще дори една секунда не съм се двоумил. С извинение, аз тоалетни съм готов да отида да чистя, само и само да мога да се виждам с хора и да получавам някаква заплата. Тя ме взе на работа, започнах да се грижа за градинките. За мен е празник всеки ден, в който отивам на работа, защото се срещам с нови хора. Лятото студентите на г-жа Настева ме научиха въпреки моите 56 г. да скачам с кокили. Представяте ли си!? (На лицето му грейва широка усмивка.) Чувствам се млад, разбирате ли!? Живее ми се. Разбирам и знам, че има още какво да дам – да съм полезен, да съм част от обществото. Много хора има като мен – кои с вродени, кои с придобити проблеми и заболявания. Труден е животът за такива като нас в България. Обречени сме на самота“, казва с треперещ глас Денис. И дава пример с единия си син, който от години живее в Америка. Животът му там бил безметежен до момента, в който лекарите му поставят диагноза рак на мозъка. „150 000 долара трябваше да се намерят, за да му направят две операции. Аз бъбрека си бях готов да продам, дома си, но пак нямаше да стигнат парите. Но се намериха хора, които да му подадат ръка – на него, на един чужд човек, на емигрант. Тук ако беше, в България, щяха да го оставят да умре като куче“, смята варненецът. Другият му син пък на младини си стегнал куфарите и оттогава е в Шотландия. „Затова останах абсолютно сам. Но никога не ми е хрумвало, след като съм успял да си изгледам децата, да си направя дом, да тръгна по света да търся нещо още по-добро. Бях доволен от това, което имах – дом, работа, приятели. Ето аз със 115 лева съм живял 6 години. Не ламтя за много. На мен ми стига една чиния на масата вечер да има. Но да имам движение, да съм здрав, да имам контакти с хората“, казва човекът. И завършва: „Но за мен след 20 дни приказката приключва, защото договорът изтича.“
Николина Жекова, 26 г.
Видят ли работодателите, че съм с увреждане, казват, че нямам нужния опит
26-годишната Николина Жекова просто не може да спре да се усмихва, поглеждайки към малката градинка, която тя лично е проектирала и отгледала в двора на училище „Св. Ив. Рилски“. Малкото кътче й дава самочувствието, че годините, прекарани в учение, не са били напразни, че има бъдеще и един ден ще се превърне в истински професионалист в областта, която е избрала – проектиране и дизайн на паркове и градини и озеленяване.
„Вече пет месеца работя и се чувствам добре, тъй като свикнах с хората, с обстановката и ми е интересно, дори забавно. Прекрасно е човек да има работа и да се чувства полезен. Без работа не може. Нали затова сме учили – за да си изкарваме хляба“, казва момичето, а усмивката просто не слиза от лицето й. Признава обаче, че за човек с увреждане е много трудно да си намери работа. Николина е с детска церебрална парализа. Тя не се забелязва до момента, в който не проговори. „Като си пускам автобиографията по обяви, трябва в зависимост от фирмата, в която кандидатствам, да казвам, че съм инвалид заради детска церебрална парализа, или на интервюто, като отида, те просто виждат, че съм с увреждане. Работодателите различно реагират. Повечето си намират оправдание, че не могат да ме вземат на работа, защото нямам опит или шофьорска книжка. Досега никой не ми е давал възможност да се докажа, но и не съм търсила толкова усърдно, защото исках първо да си завърша образованието. Идеята ми беше, че ако имам диплома в ръцете си, ще ми е по-лесно. Но, уви. Видят ли ме, всички се дърпат. А специалността ми е хубава, обичам я, както и работата си в момента“, казва тя. Оптимизмът не я е напуснал. Преглъща горчилката и продължава напред, уверена, че шестте месеца работа в „Равен старт“ именно по специалността са нейният трамплин. „Другия месец, когато ангажиментът ми приключи, аз вече ще имам онези 6 месеца опит, които всички озеленителни фирми искат, и може би ще ми дадат шанс, ще погледнат на мен много по-сериозно“, казва момичето. Признава, че работата като озеленител й е дала страшно много, макар и само за шест месеца. „Имах шанс реално да се запозная с всички условия, тъй като едно е да учиш озеленяване и проектиране на теория, а съвсем друго да прилагаш наученото на практика“, разсъждава Николина.
Юлия Георгиева
Фото Румен Сарандев
