Репортаж на "Петел": Болният Митко от София живее сам, без храна, без дрехи, без ток и вода...без думи
Недко Петров
София, 2013 г.
Той стои до входа на бензиностанцията. На вид е крехък, странно усмихнат, не чака никой и нищо. Служителите го познават от ненатрапчивото му присъствие. Може би е по-добре да е невидим за тях и за другите. Но не е. Търси хора и ги намира тук. Ще го прави докато го държат краката му. Сега са изранени по ноктите, обути в единствените сини чехли, които притежава. Анцуг, блуза с къс ръкав и миризма, която сякаш го защитава от "лошото". Хората му изпращат погледи на снизхождение. Пълнят резервоарите на колите си, забързани го подминават, докато прибират рестото в портмонетата си. Малцина изпитват необяснима вина, когато го видят, и принудени от предразсъдъци и угризение му купуват закуска. Още по-малко са тези, които отнасят със себе си отпечатъка от уязвимата фигура на момчето задълго в деня си. Други навярно просто си плюят в пазвите.
Всъщност той е млад мъж, според него самия трябва да е на 23, въпреки, че не изглежда на повече от 15 години. Казва се Митко. Живее в къща на ътъла на улиците „Кутловица“ и „Гълъбец“ в кв. „Редута“, община Слатина, до 23 СОУ „Фредерик Жолио Кюри“. Домът му е наричана от децата от близкия училищен двор - „къщата на духовете“. Митко живее сам, без ток и вода, без храна, без дрехи, без думи. Неговото семейство е познато наоколо. По-голямата му сестра отдавна е подредила живота си и не се мярка насам. По-малкият му брат е убит, когато е бил на 13 години, в едно не толкова далечно лято, не толкова далеч от дома му. Случаят няма подобаващата обществена разгласа само защото е в разгара на ленивия август, когато медиите отпускат.
Съседите на Митко от квартала и до днес разказват за потресаващата история на малкия Иво, намушкан 17 пъти от младеж, с който се сближил. Двамата често прекарвали времето си в отворените тогава бункери на Гражданска защита, така примамно опасни за всяко порастващо момче. Иво и приятелят му се напиват една вечер и се скарват фатално. Иво също се е скитал безпризорен по улиците, скрил главата си в качулката на якето - най-сигурното му убежище. По онова време Митко е бил в дом за деца, диагностициран с тежка психична болест - шизофрения.
Палил огньове, буйствал, бягал. След навършване на пълнолетието му е върнат в семейството, което е разделено и не се грижи за децата си. Не след дълго баща му умира. Майката на Митко е единствения човек, който от време на време му подхвърля нещо за храна. Хората, свидетели на драмата му разказват, че тя не го иска. Съветват да не се заблуждават другите, че тази жена разбира какво е да си майка.
От вчера за Митко може да започне друг живот. Социална работничка от центъра за психично здраве към районната община започва работа по неговия случай. Тя е повикана от загрижена жена, която се осмеслява не просто да купува храна на младежа, но и да говори с него. На пук на страха и вярванията, че "лудите" са опасни. Митко приема да се разхожда с нея. Успява да каже, че е притеснен, че има нужда от намазване на краката си, че иска да почисти дома си. Разказваме неговата история, за да напомним, че за да правиш добро не е нужно много. Достатъчно е да съумеем да не избягаме, да не се погнусим, да разпознаем страданието, което чака, макар и не с подадена ръка. Митко никога не се е осмелил да влезе и да поиска храна.
Той стои недалеч от входа на бензиностанцията, слаб и тънък като върбова клонка. Дори не плаче, усмихва се плахо и търси поглед, който няма да се отмести без да го заговори с топлота. Оставаме ангажирани с неговия случай и призоваваме, който иска да помогне на Митко да се обърне към социалните работници от Комплекса за психично-здравни услуги в район Слатина, София.
