„Обърни са, ма, еййй...“, ми подвиква възрастна жена, застанала на тротоара с протегната за милостиня ръка. Тъй като бързах за среща, а адската жега ми обещаваше да стигна не само със закъснение, но потна и задъхана, почти не обърнах внимание на пенсионерката, преминавайки край нея. Когато чух грубото подвикване зад гърба си обаче, нямаше нужда да се обърна, за да си спомня образа й, уловен с периферното зрение. Тя изглеждаше на около 70 г., със синя блузка и сива коса. Като преминавах край нея, смотолеви нещо, но щом не се спрях, тя реши да „санкционира“ словесно липсата на достатъчно такт от моя страна. Тази жена обаче не е единствената, застанала на пътя да моли за помощ, и щом не я получи, да хули хората зад гърба им на висок тон. Неотдавна само на няколко крачки от дома ми един млад мъж ми поиска 20 стотинки за кафе, които отказах, но в този случай е твърде неприлично да цитирам последвалата словесна буря по мой адрес. 

Винаги съм изпитвала жал към такива хора. И обикновено давам по няколко монети.  Откога обаче моралният избор на хората да дадат или не се е превърнал в тяхно задължение, което, ако не бъде изпълнено, трябва да бъде грубо словесно санкционирано  На тези хора минавало ли им е някога през ум, че макар да си спретнат и забързан за някъде, може да нямаш и пукната стотинка в джоба си, независимо че се бориш всеки ден със служебни задължения!?

 

Юлия Георгиева