Семейство от Мариупол избягало от ужаса на атаките. Но трябвало да изостави родителите си
Редактор: Виолета Николаева
e-mail: violeta_nikolaeva_petel.bg@abv.bg
Кадър CNN
Стотици хиляди украински цивилни, които се опитваха да избягат на безопасно място в неделя, бяха принудени да се подслонят от руския обстрел, който удари градове в центъра на Украйна, на север и юг.
Дмитро и Таня Швец прекарали първите 23 дни от войната, криейки се в мазето си в Мариупол със 7-годишната си дъщеря Влада и родителите си. Семейството успяло да избяга от обсадения украински град в четвъртък, но родителите им останали.
След като избягала на североизток в централния град Днепър, Таня каза пред CNN, че бомбардировката на Русия на практика е изтрила Мариупол от картата и е само въпрос на време други градове в Украйна да бъдат изправени пред същата съдба.
„Там вече няма град. Вече няма град Мариупол... не е останала нито една жилищна сграда. Там са останали само 10% от хората. Само пенсионери без пари или без коли, които не могат да избягат и хора, които не могат да ходят“, каза Таня от относителната безопасност на временен подслон в Днепър.
„Не се къпехме в продължение на три седмици, ходехме до тоалетната с кофа и в чанта“, пише Таня в дневник, който актуализираше всеки ден от подземното си скривалище. Тя сподели записите си в дневника си с CNN.
През първите няколко дни от конфликта Дмитро и Таня се шегували, че ако храната стане оскъдна, винаги могат да ядат гълъби. „В началото беше като на шега. О, може би ще убием гълъб, за да ядем“, каза Дмитро пред CNN.
Сега той каза, че това вече не е шега, а по-скоро въпрос на улов на няколкото гълъба, оцелели от непрестанните руски атаки. Дмитро се страхува, че родителите и свекърите му ще умрат от глад.
"Не знам как ще оцелеят. Защото вече няма храна. Баща ми ми каза, че нямат храна. Може... една седмица. Максимум", каза той със сълзи на очи.
"Не знам дали ще видя родителите си или ще слушам родителите си отново. Нямам представа", каза той и добави, че те просто живеят от ден за ден.
"Днес сме живи, утре - може би не. Никой не знае", каза той.
Няколкото пъти Дмитро напуска мазето да търси храна и вода, той вижда кръстове, направени с две дървени пръчки, отбелязващи пресни гробове, изкопани в силно обстрелвани жилищни квартали. Това е единственият символ, с който семействата разполагат, за да отбележат живота на своите близки.
Таня добави: „Събрахме много трупове, хората ги сложиха или в канавки, или в сгради, докато е студено. Някои хора от Мариупол взеха (мъртви) хора в колите си, защото искат да ги погребат“.
Тя каза, че всеки ден, изминал в Мариупол, има повече смъртни случаи и повече щети.
„Реките от кръв се стичат по улицата“, пише тя в дневника си.
Таня смяташе, че е подготвена за война и имаше много пари на ръка.
Но сега тя казва, че й се е искало да е послушала баба и дядо си, когато са й казвали винаги да има брашно и захар под ръка – манталитет, останал от Втората световна война.
„Не знаехме, че това ще се случи... вместо всички пари и телефони, трябва да имате два куфара у дома, в които има батерии, свещи, кибрит, лекарства и смяна на чорапи... имате нужда от куфар това ще ти спаси живота. Нямахме кибрит или свещи. Откъде можеш да ги вземеш, когато имаш пари, но няма аптеки или магазини?" тя каза.
На 18 март Таня и семейството й напуснаха родния си град като „жертви“ и „оцелели“.
"Това е гробище на нашите роднини, приятели, съседи, жители, сгради. Заровихме мечтите, целите, кариерите... загубихме всичко постигнато през годините с труд", пише тя в дневника си.
Дмитро каза, че решението да напусне града - и родителите му - е мъчително, но "единственият вариант".
"Майка ми беше напълно унищожена психически, (тя) беше като (в) пълна депресия, седнала в мазето - не е напускала мазето от началото на войната", каза той.
„Последния ден, когато видях баща си, той помоли: „Моля, момчета, тръгнете някъде, не знам къде, просто избягайте от това, избягайте от това“, каза той.
Това беше първият път, когато Дмитро видя баща си да плаче. „Той ми каза „моля... сине, просто си тръгвай... просто си тръгвай и изведи семейството си.“
Пътуването извън града - пътуване, което обикновено отнема 45 минути с кола преди войната - им отне 15 часа. Това беше една след друга пътна блокада, най-често екипирана от руски войници, според тях.
На една блокада Дмитро каза, че трябва да свали ризата си, за да докаже на войниците, че няма военни или украински националистически татуировки. Двойката се страхуваше, че телефоните им ще бъдат хакнати от руснаците, така че изтриха всичко - изтривайки ужаса от предишните три седмици - запазиха само телефонните номера на родителите си.
Когато щяхме да тръгваме, Дмитро казва, че на Таня току-що се обадила майка си, която плачела и се сбогувала, защото не вярвала, че ще преживее нощта.
За реклама в "Петел" на цена от 60 лева без ДДС на ПР публикация пишете на info@petel.bg
Следете PETEL.BG всяка минута 24 часа в денонощието!
Изпращайте вашите снимки на info@petel.bg по всяко време на дежурния редактор!
