Спомен за един кмет на Варна, който построи толкова много, че сега не могат да го боядисат!

Днес се навършва точно година от смъртта на един от големите кметове на Варна - Атанас Николов. За него хората все още говорят, че по време на кметуването си е бил забележителен администратор. Николов ръководеше Варна от 1966 до 1971 г., но до последния си дъх живееше с любовта и тревогата за родния си град.

По негово време се изграждат булевардите "Кн. Борис I", "Вл. Варненчик", "В. Левски" и "Хр. Ботев".

Построени са Дворецът на културата и спорта, морска гара, автогарата и аерогарата.

Започва и прокопаването на новия плавателен канал Черно море - Варненско езеро и проектирането на Аспарухов мост.

Една от гордостите му е именно Спортна зала, която са успели да я построят за 22 месеца. 
Най-важният урок, който Николов е оставил като завет на последователите си, е „Кметът трябва да служи на хората, които живеят в този град. Той трябва да е отговорен, защото управлението не е шега работа. Общината не е бяла, зелена или червена – не е важна партията. Тя е община, за да служи на хората, иначе за какво ни е?!“

Днес съпругата му скърби за прекрасния човек, с когото е прекарала живота си и с когото е отгледала децата си. Ето как Стефка Николова ще запомни своя любим:
„Няма скръб, няма болка, които с думи да изразят голямата загуба на един прекрасен човек. Прегърнал социалистическата идея като своя съдба, откровение и дълбок смисъл, остана й верен докрай. Където и да го изпращаха - на младежка, синдикална, партийна, държавна или дипломатическа работа, отиваше с готовност и й се отдаваше с любов, без съображения и без уговорки.
С упорития си труд и последователност успя да се издигне от обикновен работник до кмет на Варна и да остави ярка следа след себе си. Не може да му се отрече, че беше един от най-успешните, популярни и уважавани кметове, когото варненци помнят. Печелеше истински приятели със сговорчивия си и открит характер, с искреността и обичта си. Кръгът на неговите приятели беше голям – от директора до портиера, от професора до чистачката.
В своята младост свърза живота си с мен, неговата съпруга и другарка, в съдбовен съюз, на който беше предан докрай. Откраднатите минути отделяше с много обич за семейството, за близките си. 
Обичлив, грижовен, разнежен баща, дядо и прадядо – такъв ще го помни неговото семейство.
Пословично скромен, отзивчив и доброжелателен, печелеше сърцата на хората, които му отвръщаха с благодарност и признателност.
Безсребърник, завърши живота си без издут портфейл, без вили и яхти, само със своята чест и доброто си име!
С много обич и тъга!“

Как построиха Двореца за 22 месеца

Ето какво разказа преди време в последното си интервю Атанас Николов: „Гордея се с кметуването си. Направихме Двореца на спорта и културата за 22 месеца. Това е една визитна картичка на Варна. Залата събира над 4000 души.

Историята е много интересна. Стоматолозите всяка година си правят конгрес. Онази година предложиха конгресът да стане в България, но не къде да е, а във Варна, тъй като тук беше курортният център на страната. Проблемът беше, че нямаше къде да го направим, защото нямахме толкова голяма зала. Тогава имаше предложение да се съберат дарения за построяването на зала. Тя обаче излезе 8 милиона лева. Събрахме оттук-оттам, правителството ни подкрепи, варненци се вдигнаха и я направихме Спортна зала. Построихме я за 22 месеца – вие представяте ли си, това не е шега работа. Дойде една англичанка и пита дали ще направим зала.

А аз й отговорих, че щом сме казали, значи ще направим. Но тя не повярва, защото още бяхме на етап основи на сградата. Викам й: „Мадам, знаете ли, че зад тази зала стои правителството, и щом сме решили, ще стане.“ Отиде си жената и след два месеца пак дойде от Лондон. Интересуваше се накъде вървят нещата и ще бъде ли конгресът във Варна или не. Заведох я при строежа, а по това време вече бяхме излезли от най-главното – първа плоча. И жената гледа, гледа и повярва, че ще успеем. Това се случи през 1968 г. Тогава цяла България се вдигна да помага, ех, цяла България – дърводелци, строители. Така успяхме“, разказа Николов и неслучайно в очите му се четеше и гордост, и умиление.

Удивителното в тази история е, че тя не е единичен случай. Който е говорил с бившия варненски кмет, е усетил духа на някогашното време, когато най-важната цел пред местната управа и пред самите варненци е била да съградят своя собствен град. И колкото по-хубав и широк, толкова по-добре. Хората по онова време са разчитали един на друг, когато става въпрос за общото съзидание. Затова и големите проекти, които са били замисляни и изпълнявани, не са плашели никого, защото хората просто са знаели, че работата трябва да се свърши и че тя е за добро.
„Градските работи искат да проявиш разбиране, защото когато гражданинът дойде при теб, той иска да му решиш въпроса. Ако не го направиш, ти за него си нищо. Това е. Да, ама има и други работи. Не само да решаваш проблемите на хората, но и да мислиш малко по-глобално за проблемите. Трябва да се занимаваш с градоустройство. По мое време направихме втория градоустройствен план на града“, казваше Николов. Какво е научил през времето на своето управление? Това е урок, който ръководителите на местната и държавната власт би трябвало да преговарят всеки ден. „Кметът трябва да служи на хората, които живеят в този град и искат тук да си останат да живеят. Той трябва да е отговорен, защото управлението не е шега работа“, казва варненецът. Спомни си, че докато е бил кмет, всяка сутрин на бюрото го е чакала справка и ордери за определена сума. „Всяка сутрин трябваше да подписвам и да излизат от касата по 110 000 лева. Всяка сутрин имах справка за това работи ли хлебозаводът, енергото работи ли, вода има ли в града“, казва той. Едва оттам насетне се мислят големите проекти. „Затова ръководството на общината е най-важно, всичко зависи от него. Общината не е бяла, зелена или червена. Общината е, за да служи на хората, иначе за какво ни е тя община“, казва Николов.
За съжаление варненецът изпитваше и болка за Варна. „Градът ни, хората заслужават по-добър живот“, казва той. „Навремето предлагахме работа на хората, а те имаха възможност да избират. Сега е обратното. Хората търсят работа, но няма. Затова младежите бягат навън, за да си извадят хляба. Но това е срамота! Учим ги тези деца, стават специалисти, а после ходят по чужбина да робуват. Яд ме е на това, не съм съгласен!“, гневеше се човекът. И с право. Във Варна се е родил, тук е направил семейство, тук е израснал и като човек, и като професионалист, тук иска и да затвори очи. Работил е за един по-добър живот, за бъдещето на своите деца и внуци. Но какво вижда, когато излезе на разходка? - стари гробници. „Преди година отидох до бившия завод за мотори с вътрешно горене. Отивам, а него го няма. Викам: „Ама как го няма, бе?“, а един човек ме пита: „Къде живееш? Няма го вече.“ А навремето 15 000 мотора годишно се правеха там. Работеха към 2500 варненци в завода. Какво ли правят днес, когато вече нямат работа? По-миналата година отидох да видя фабрика „Първи май“. Отивам и виждам един човек седи наблизо. Каза ми, че фабрика отдавна няма. И той ме пита къде живея. А на мястото останал само един комин. Навремето там работеха към 2-3 хиляди души. Някаква си фирма купила мястото, нищо не е останало. Няма я. И къде са тези хора?“, чуди се човекът. И сам си отговаря: „Избягали са, какво да правят.“
Разбира се, колкото и оптимизъм да е изпълвал онези дни, когато Николов е кметувал, от дистанцията на времето той отчита и грешките в проектирането на бъдещето, в което днес живеем. „Кой ни накара да развалим българското село? Голяма грешка. Вижте чехите – направиха заводи там, където са хората. А ние направихме обратното – построихме заводите и накарахме хората от селата да дойдат в големите градове. Но именно там, на село, са родителите на тези хора, там са им корените. Не трябваше така да става. Направихме пет града и докарахме хората. Поне Добруджата все още се държи – ама няма как, трябва да се яде“, коментира тогава с мъка варненецът.

Макар и на 90 години, той не спря да се вълнува от града и страната си. Приятно се изненадваше от научния прогрес, дивеше се на новите технологии и казваше: „Колко сиво вещество е вложено тук, а представяте ли си какво ще стане след още някое време, какви неща ще измислят хората?“ Но пак се връща към най-болната за него тема, с която не може да се примири – изтичането на мозъци в чужбина. „Не одобрявам“, казваше той, без да изрича гласно, че никой всъщност нищо не прави, за да спре тези хора, да им покаже, че има смисъл да останат и да са единна общност.