Ставри Димитров: Бургас удари Варна и в женския волейбол! Залагам апартамента си, че ще направя отбора ни шампион на България с бюджет от 100 000 лева

Ставри Димитров е най-успешния треньор в историята на женския волейбол във Варна и доайен на този спорт в града. Вече е на 81 години. но продължава да създава волейболистки в Спартак. Там преди повече от половин столетие започва и треньорската му кариера. Впоследствие постига успехи и със ССК Академик към ФСФД Черно море. В ексклузивно интервю за „Народно дело“ специалистът се връща към най-приятните си спомени в любимия му спорт и говори за мрачното настояще на женския волейбол във Варна.

- Г-н Димитров, как започнахте като треньор и кои са първите ви успехи?

- През 1964 години поех жените на Спартак и години наред играехме в „Б“ група. През 1974 година с решение на партията цялото женско направление премина към ФСФД Черно море и аз се преместих там. Тренирах ССК Академик към дружеството и през 1976 година го вкарах в „А“ група. Отпразнувахме го в „Орбита“, а в същия момент научих, че жена ми ражда. Улисан в празника обаче, забравих да звънна в 19 часа, за да разбера какъв е полът на бебето. Чак като тръгвахме към казиното - в 01 часа, се обадих. Дежурната сестра се развика в слушалката и ме упрекна колко безотговорен баща съм. В крайна сметка разбрах, че вече имам дъщеря. През 1978 година направих девойките старша възраст на клуба шампионки на България. Имах много талантливи състезателки, начело с Галя Велчева, Данила Ботушарова, Нина Момчилова. Помня, че всичките ни съпернички бяха от спортни училища. Единствени от 22-та отбора ние нямахме прием в нашето спортно училище. Шефовете ми се чудеха как сме станали първи и ми подхвърлиха, че ще объркам представите на специалистите за волейбола.

- Защо си тръгнахте от Черно море?

- В началото на 80-те години стигнахме до пето място в „А“ група, но през 1983-та прецених, че се нуждая от промяна. Отидох в Балчик, където изкарах две години. Вкарах ги в „А“ група, а докато бях там ме водеха на работа в АПК. През 1985-а ме поканиха в Добрич. Там също бях две години и ги вкарах в „А“ група.

- Вярно ли е, че сте започнали работа в Добруджа по доста любопитен начин

- Да. Първият секретар на партията поиска да разбере от мен какво какво е необходимо, за да влезем в елита. Отговорих, че ми трябват пет професионални състезателки. Той ми осигури цели седем със заплати от по 300 лева. Четирите ги доведох от Варна, а трите бяха от София. Те тренираха в столицата и идваха за мачовете, но купоните им за храна ги осребряваха. Когато ме попита каква заплата искам, аз отвърнах – каквато прецените, само да не ми се прекъсва трудовия стаж, защото ми остават 10 години до пенсия. Ако искате и миньор ме водете. Назначиха ме като главен технолог на АПК със заплата от 483 лева. Молех се само, някои хора с влияние да не ме питат за ечемик, жито и т.н. Когато си взимах заплатата, ходех с костюм и вратовръзка. Колегите в АПК-то цъкаха с език: я вижте нов човек с безупречен вид е дошъл при нас. Когато отидох да получавам годишната си премия от АПК, леля Станка, счетоводителката, почна да брои банкноти по 5, 10 и 20 лева. Накрая ми даде 7500 лева. Попитах я да не е станало грешка и когато разбрах, че други са прибирали по 14 000 лева, набързо сложих парите в найлонови пликове, увити във вестници. Купих хладилник „Мраз“, който тогава го нямаше по магазините, и един килим. Докарах ги във Варна с наето камионче и след като започнахме да ги разтоварваме, жена ми трепереше, невярваща на това, което вижда.

- Как се върнахте в Черно море?

- През 1987-а адмирал Янакиев ми каза, че отборът има нужда от по-опитен треньор, с който да гони призово класиране в „А“ група. Върнах се и през 1988-а спечелихме бронзови медали и играхме в Европа. Отборът бе страхотен, със Светла Крумова, Краси Санкева, Милена Девенизова, Мария Даракчиева. Първите три бяха титулярки в националния тим.

- Защо не сте пуснали звездата Светла Крумова в Кипър?

- От тази държава беше първия ни съперник в евротурнирите. Елиминирахме ги без проблем, дори по едно време казах на Светла да спре да забива, а на всички момичета – да играем без блок. Кипърците бяха готови да подарят микробус на клуба, ако пуснем Светла при тях. Предложиха й 3000 долара заплата. Аз й казах обаче, че Кипър не е за нея, защото там се тренира три пъти в седмицата, ще й падне формата и няма да е полезна на националния. Послуша ме и остана при нас. В Кипър обаче аз имах по-голям проблем, заради който можех да се разделя с волейбола.

- Какво се случи?

- Треньорът на кипърките, като прочел нашия състав и видял името ми Ставри, помислил, че съм Ставрус и съм с техни корени. Когато бяхме в барчето, дойде при мен, прегърна ме и започна да ме разпитва как съм. Това не убегна от погледа на водачите на групата ни – контраадмирал Димитър Павлов и ВКР-то. Преди да напуснем България аз и другите бяхме подписали декларации, че нямаме познати в Кипър. Усетих, че ще ми се случи нещо неприятно, тъй като за подобни нарушения изключваха направо от физкултурното движение. Същия ден вечеряхме в къщата на Божил Колев, който бе треньор в Никозия. Тъй като не знаех езика им, го помолих да попита кипърския наставник познава ли ме. Той отговори, че ме е видял за първи път, но помислил, че съм Ставрус и съм техен сънародник. Затова опитал да ме заговори часове по-рано в барчето. Тогава адмирал Павлов отрони: „Ставри, този път ти се размина.“ На мен пък камък ми падна от сърцето и казах на домакина: „Божиле, давай узото.“

- През 1989 година отново сте трети, но това е последния голям сезон на едно невероятно поколение. Защо се разпаднахте?

- Преди сезона звездите дойдоха при мен и ми казаха, че искат да отидат да играят за пари в чужбина. Отговорих им, че ще ги пусна другото лято, ако отново влезем в тройката. Направихме го и аз удържах на думата си. Светла Крумова отиде в Италия, а Краси Санкева, Девенизова и Даракчиева – във Франция. Краси така и не се завърна повече. Омъжи се за зъболекар и остана там. За четирите получихме общо 40 000 долара трансферна сума. Питах Васил Дамянов няма ли да отдели нещо от тези пари за волейбола, но той ми намекна деликатно, че не е моя работа.

- Как продължихте с волейбола?

- До 2002-ра година останах в Черно море, като основно водех момичета и девойки. В периода 1997/2000 отново тренирах жените. Беше голяма криза, а разполагахме с качество. Намирах заеми, за да плащам на състезателките, защото не можех да оставя Боряна Шишкова и Сашка Зафирова без пари. През 2001 година с девойките младша възраст завършихме втори в България. В състава ни изпъкваха Мартина Георгиева и Виктория Викторова. На финала обаче нямахме шанс срещу ЦСКА във Видин. Тяхната Ева Янева бе човек-отбор. По-късно остави следа и в националния.

- Защо решихте да възродите Спартак?

- Направих го през 2003-та, тъй като в този клуб бе треньорския ми прощъпалник и след като се появи вариант отново да съществува, нито за миг не се поколебах. Имахме и женски тим в „А“ група, но безпаричието от година на година ни притискаше, а сега едва ли не ни довършва. А разполагам с толкова перспективни момичета, особено 15-годишните.

- Виждате ли някакъв изход?

- Надеждата ми е само в община Варна, но явно трябва да имаме лоби сред спорните съветници на кмета. Тези, които са близко до него, успяват годишно да вземат по точки от общината суми от порядъка на 22 000, 20 000 и 18 000 лева за клубове от ССК Черно море. А ние сме в долната част на таблицата с едва 3000 лева. Нищо че имаме 8 момичета в олимпийското звено от 24 и че редовно участваме на финали и вземаме медали. Отношението към нас е несправедливо. Ето, онзи ден нашият шеф Иван Иванов е искал да информира кмета, че ни трябва определена сума за финалите в Пловдив. Така и не успял обаче, защото през цялото време двама от спортните съветници на г-н Портних са било неотлъчно до него и не са допускали никой наблизо. Явно ние трябва да сме по-пробивни, по-нахални и по-изобретателни в общината.

- Доколко разбрах, момичетата до 15 години на Спартак са отпътували за финалите на държавното в Пловдив, които започват днес. Родителите ли пак спасиха положението?

- Не. Те не са длъжни винаги да го правят. Как да искам от всеки родител по 180 лева? Взех 2500 лева от заложна къща и така тръгнахме, тъй като ще се борим за медал и не можех да лишя момичетата от подобни емоции. Девойките младша възраст също имаха реални шансове за призово класиране в България, но заради безпаричие три от най-добрите ни състезателки не дойдоха на зоната в Шумен и не се класирахме за финалите.

- Варна е с традиции в женския волейбол, имали сме дори и шампион на България. Сега обаче нямаме отбор в „А“ група, въпреки че в града са седем клуба. Вашият коментар?

- Тежи ми, че лишаваме от години привържениците на този красив и зрелищен спорт от сериозен женски волейбол. Още повече, че вече имаме обновена и модерна зала „Конгресна“. Вижте какво правят в Бургас. Подсигурили са бюджет от 120 000 лева и от есента ще участват с женски тим в елита. В състава са поканили шест варненки – Дияна Филипова, Виктория Викторова, Лора Илиева и Ева, ще са на заплата, а моите девойки Веси Колева и Стефани - на хонорар от 300 лева. Защо в Бургас намират верния път, а ние във Варна – не? А уж сме морска столица и притегателна сила за бизнес и елитен спорт. В последните години обаче Бургас е по-напред от Варна като град. По-напред е също в мъжкия волейбол и женския баскетбол, а сега – и в женския волейбол.

- Какво трябва да се направи, за да аплодират варненци отново силен женски волейболен тим?
- Нещата могат да се получат със задължително съдействие от страна на общината и с подкрепата на варненски представители в Народното събрание и властта. Както стана с баскетболния Черно море Порт Варна. Аз например съм готов да заложа апартамента си, че ако бъде обезпечен подобен клуб с бюджет, какъвто например имат в Бургас, 100 % ще го направя шампион на България. Благородно завиждам на баскетболния Черно море Порт Варна за бюджета. С него те станаха трети в България, но ние с една пета от този бюджет ще бъдем първи.

- За финал. Колко волейболистки сте създали за малко повече от половин век?

- Със сигурност са над 1000. У дома държа два чували с картотеки на видно място.